— Може ли да те попитам нещо?
Хътър вдигна глава.
— Чукът. Ти ме накара да разгледам петдесет типа чукове. Изненада се, че посочих онзи. Защо?
Очите на Хътър за момент сякаш потрепнаха от съмнение и колебание.
— Този чук е медицински. Използва се при аутопсии.
— Да не би да е изчезнал такъв от моргата в Колорадо, където бе тялото на Манкс?
Хътър мълчеше. Езикът ѝ обаче се плъзна по горната устна и я навлажни, което определено приличаше на нервна реакция. Това само по себе си бе отговор.
— Всяка една дума, която съм ти казала, е истина — настоя Вик. — Ако съм премълчала нещо, то е, защото съм знаела, че няма да ми повярваш. Щеше да ги зачеркнеш като шизофренични глупости и никой не би те винил.
— Трябва да тръгваме, Вик. Задължена съм да ти сложа белезници. Можем да ти вържем пуловер на кръста, за да си скриеш ръцете. Не е нужно да стряскаме хората. Ще се качим в моята кола. Никой няма да се впечатли от заминаването ни.
— Ами Лу?
— За съжаление, не мога да ти разреша да говориш с него сега. Той ще пътува в задната кола.
— Поне го оставете да се наспи! Не е добре, а и двайсет и четири часа е бил на крак.
— Съжалявам. Не ми влиза в работата да се грижа за добруването на Лу. Задължена съм да намеря сина ти. Стани, моля те.
Тя отмести назад дясната част на сакото си и се показаха белезниците, закачени на колана ѝ.
Вратата вдясно от скрина се отвори и Лу излезе със залитане от банята, попипвайки ципа си. Очите му бяха кървясали от недоспиване.
— Буден съм вече. Какво става? Казвай, Вик.
— Полицай! — провикна се Хътър, когато Лу пристъпи напред.
Туловището му, заемащо едва ли не една трета от помещението, се озова между Вик и Хътър. Вик се изправи на крака, заобиколи го и се насочи към отворената врата на банята.
— Трябва да тръгвам — обяви Вик.
— Ами тръгвай тогава — каза Лу, изправен като стена пред Табита Хътър.
— Полицай! — кресна отново Хътър.
Вик прекоси банята и влезе в спалнята. Затвори вратата зад себе си. Нямаше ключ, така че извлачи един шкаф по дюшемето, за да препречи вратата. Завтече се към прозореца, гледащ към задния двор.
Дръпна щорите и отключи прозореца.
Откъм хола долитаха крясъци.
Чу гневния рев на Лу:
— Какъв ти е проблемът бе, пич! Я го дай по-спокойно!
— Полицай! — изкрещя Хътър за трети път, като добави: — Прибери оръжието!
Вик вдигна прозореца, натисна мрежата с крак и забута. Рамката изпука и падна на двора. Тя седна на перваза, прехвърли краката си отвън и скочи от метър и половина височина върху тревата.
Беше с късите гащета от вчера, с фланелка на Брус Спрингстийн, без каска, без яке. Дори не знаеше дали ключовете са на мотора, или лежат на леглото до портфейла на Лу.
Чу се ясно как някой се строполи на пода на спалнята.
— Кротко! — извика Лу. — Пич, сериозно ти говоря!
Езерото приличаше на сребърна тава, отразяваща небето. И на разтопен хром. Въздухът бе пропит с тежка, мрачна влага.
В задния двор нямаше никой. Двама загорели от слънцето мъже, по шорти и със сламени шапки на главите, ловяха риба от алуминиевата си лодка на стотина метра от брега. Единият вдигна ръка за поздрав, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да излизаш от къщата си през прозореца.
Вик се шмугна в гаража през страничната врата.
Триумфът стоеше изправен на стъпенката. Ключовете бяха на мястото си.
Портата бе отворена и Вик видя събралите се на алеята журналисти, чакащи да дойде време за пресконференцията, която тя никога нямаше да даде. Гората от камери в дъното на алеята бе насочена към разположените в ъгъла на двора микрофони. Кабелите се точеха като змии към репортерските микробуси. Трудно бе човек да се промуши през микробусите вляво, но пътят вдясно бе открит.
От гаража не се чуваше тупурдията в къщата. Витаеше усещането за тих, горещ септемврийски следобед. Беше времето на дремките, мързелуването и пльосналите се на верандата кучета. Дори на мухите им бе твърде топло.
Вик преметна крака си над седалката и завъртя ключа. Фарът светна, което бе добър знак.
„Моторът все още не е наред“ — спомни си тя. Нямаше да запали. Вик го знаеше. Когато Табита Хътър влезеше в гаража, Вик щеше трескаво, на сухо, да скача върху стартера. Хътър вече мислеше Вик за луда и тази прекрасна картинка щеше да потвърди подозренията ѝ.
Надигна се и натисна рязко стартера. Триумфът изрева така, че отзад се разхвърчаха листа и прах, а стъклата на прозорците се разтресоха.
Вик включи на първа и триумфът бавно се измъкна от гаража.