Когато излезе отвън, погледна вдясно, към задния двор. Табита Хътър стоеше насред пътя. Беше се зачервила, по бузите ѝ бяха полепнали кичури къдрава коса. Не бе извадила пистолета си, не го извади и сега. Дори не се провикна, просто стоеше и гледаше отдалечаващата се Вик. Вик кимна, сякаш двете имаха някаква договорка, и се зарадва, когато Хътър отговори с кимване. Отдалечи се, оставяйки агентката зад себе си.
Между края на двора и островчето от камери имаше половинметрова пролука. Вик се насочи към нея. Но когато се приближи до пътя, насред пролуката застана човек, който започна да снима с камерата си. Държеше камерата на нивото на кръста си и се взираше в издърпания настрани екран. Не отместваше погледа си от екрана, въпреки че гледката нямаше как да не е страховита — засилваща се сто и осемдесет килограмова машина, яхната от луда жена. Той нямаше да успее да се отмести навреме.
Вик натисна спирачката. Тя въздъхна, но не направи нищо.
„Моторът все още не е наред.“
Нещо я шляпна по лявото бедро и тя погледна надолу. Тръбичката на задната спирачка бе откачена.
Нямаше как да заобиколи малоумника с камерата, не и без да излезе от алеята. Даде газ и включи на втора.
Невидима ръка от нагорещен въздух натисна гърдите ѝ. Сякаш се бе засилила към отворена фурна.
Предната гума стъпи на тревата. Репортерът най-накрая чу грозния рев на мотора. Вдигна глава и осъзна, че има опасност да бъде премазан. Отскочи светкавично назад и залитна.
Вик профуча покрай него. Въздушната струя го завъртя като пумпал и той се строполи на пътя, като изтърва камерата си, която изхрущя при удара в асфалтовата настилка.
При излизането на пътя задната гума отметна назад чимове трева и Вик се сети как махаше засъхналото по дланите ѝ лепило в часовете по изкуства и занаяти в трети курс. Триумфът се наклони на една страна и тя усети, че има опасност да го изтърве, размазвайки крака си под тежестта му.
Но дясната ѝ ръка помнеше какво се прави в такива случаи. Вик даде още газ. Машината изръмжа и изскочи от завоя като коркова тапа, която е била потопена във вода и пусната изведнъж. Гумите захапаха пътя и триумфът остави зад себе си камерите, микрофоните, Табита Хътър, Лу, къщата и здравия разум.
Къщата на съня
Уейн не можеше да заспи и нямаше с какво да залъже измъченото си съзнание. Искаше му се да повърне, но стомахът му бе празен. Искаше му се да излезе от колата, но не виждаше как може да стане това.
Хрумна му да извади някое от дървените чекмеджета и да разбие с него стъклото. Но разбира се, чекмеджетата отказаха да се отворят. Сви ръката си в юмрук и замахна с всичка сила към страничното стъкло. Остра, разтрисаща болка се изстреля от кокалчетата му към китката.
Болката не го спря, дори засили отчаяното му безразсъдство. Отдръпна се назад и удари стъклото с глава. Имаше чувството, че някой е опрял триинчов релсов клин в челото му и го е праснал с чука на Чарли Манкс. Причерня му. Бе ужасно, като да се изтърколиш в мрака по дълго стълбище.
Секунда по-късно зрението му се възвърна. Така поне му се струваше, нищо чудно да бе изминал час. Или три часа. Колкото и време да бе изминало от удара обаче, когато зрението и мислите му се пречистиха, усещането за спокойствие се възвърна. Празнотата в главата му вибрираше, сякаш някой бе ударил як акорд на пиано вътре и сега последвалият екот бавно заглъхваше.
В тялото му се промъкна изтощение, а това не бе съвсем неприятно, защото го омайваше. Не изпитваше желание да се движи, да вика, да разсъждава, да плаче и да се тревожи за бъдещето. Езикът му внимателно опипваше един от предните долни зъби, който се бе разклатил и пускаше кръв от венеца си. Вероятно бе пострадал при удара. Небцето му дращеше езика като шкурка. Не че това го разтревожи особено, просто му направи впечатление.
По едно време се раздвижи, но само колкото да протегне ръка и да вдигне луната от пода. Бе гладка като зъб на акула, а формата ѝ го накара да си спомни специалния гаечен ключ, който майка му бе използвала при поправката на мотоциклета. „Тя е ключ — помисли си. — Луната е ключ за портите на Коледната земя.“ Идеята му се стори привлекателна. А човек трудно може да се пребори с привлекателните неща. Неща като красиво момиче с огрени от слънцето коси и чиния палачинки с топъл шоколад, поставена пред запалена камина. Удоволствието, подобно на гравитацията, е фундаментална сила.
Голяма бронзова пеперуда запълзя по външната страна на стъклото. Пухкавото ѝ тяло бе дебело колкото пръста на Уейн. Приятно му бе да я гледа как се тътрузи, размахвайки крила от време на време. Ако стъклото бе свалено поне мъничко, тя щеше да се присъедини към Уейн, за да му прави компания.