Уейн загали късметлийската си луна. Палецът му се плъзгаше напред-назад — просто, несъзнателно движение, приличащо на самозадоволяване. Майка му имаше колело, господин Манкс имаше призрака, а Уейн имаше цяла луна.
Замисли се какво би направил с пеперудата. Хареса му идеята да я научи да каца на пръста му като дресиран сокол. Виждаше я в съзнанието си как се настанява на върха на показалеца му и започва кротко да размахва крила. Добрата стара пеперуда. Уейн щеше да я кръсти Съни.
В далечината излая куче, както подобава на мързелив летен ден. Уейн извади клатещия се зъб и го прибра в шортите си. Избърса се в ризата си. Когато отново започна да гали луната, част от кръвта по пръстите му попадна върху нея.
Зачуди се какво ядат пеперудите. Бе почти сигурен, че похапват цветен прашец. Какво ли друго можеше да я научи да прави? Дали щеше да успее да я дресира да прелита през горящи гривни или да ходи по конец. Представи си, че е уличен фокусник с цилиндър и смешен черен мустак. Невероятният пеперуден цирк на капитан Брус Кармоди! Представи си и че носи луната на ревера си.
Зачуди се дали ще може да я научи да прави лупинги като самолет на авиошоу. Мина му през ума, че ако откъсне едното ѝ крило, лупингите със сигурност ще се получават. Крилото вероятно щеше да се откъсне като листче от лепящи се бележки, отначало щеше да има леко съпротивление, а после щеше да се чуе удовлетворителният звук на разпаряне.
Дръжката изскърца и стъклото се смъкна леко надолу. Уейн не помръдна. Пеперудата достигна върха на стъклото, махна с крила и се спусна към коляното му.
— Хей, Съни! — възкликна Уейн.
Посегна да я погали с пръст и тя се опита да отлети, което не бе забавно. Надигна се и я хвана.
Известно време се опитва да учи пеперудата на номера, но тя бързо се умори. Уейн я положи на пода и се опъна на седалката да си почине, защото и той бе уморен. Уморен, но в добро настроение. Бе успял да накара пеперудата да направи няколко добри лупинга, но после тя престана да се движи.
Притвори очи. Езикът му постоянно се стрелкаше към грапавото небце. Венецът му още кървеше, но това не бе проблем. Кръвта имаше приятен вкус. Дори след като задряма, палецът му продължи да гали малката луна, тази нейна прекрасна извивка.
Уейн отвори очи чак когато гаражната врата изтрака и се вдигна. Той с мъка се изправи в седнало положение, приятна летаргия се бе просмукала дълбоко в мускулите му.
Показа се горната част на тялото на Манкс. Той се наведе, наклони глава на една страна — в този момент приличаше на раздразнен пес — и се вторачи в Уейн.
— Какво стана с пеперудата? — попита той.
Уейн погледна към пода. Пеперудата не приличаше на нищо, крилата и краката ѝ бяха откъснати. Той се смръщи объркано. Нищо ѝ нямаше, когато започнаха да си играят.
Манкс заръка с език.
— Е, помотахме се достатъчно тук. Време е да тръгваме. Пишка ли ти се?
Уейн поклати глава. Погледна отново пеперудата, чувстваше се притеснен, дори леко засрамен. Спомняше си, че бе откъснал поне едното от крилата ѝ, но тогава всичко бе изглеждало… вълнуващо. Както да откъснеш панделката на старателно опакован коледен подарък.
„Ти уби Съни — помисли си Уейн. Инстинктивно стисна луната в юмрука си. — Обезобрази я.“
Не искаше да си спомня как изтръгваше краката ѝ. Изскубваше ги един по един, докато тя риташе безпомощно. Взе останките на Съни. На вратите имаше малки пепелници с капачета от орехово дърво. Уейн отвори един от тях, набута вътре пеперудата и го остави да се затвори. Така. Така бе по-добре.
Ключът се завъртя в стартера и двигателят забоботи. Радиото се включи. Елвис Пресли обещаваше да се прибере за Коледа. Манкс се настани зад волана.
— Голямо спане му удари — каза той. — Но това е нормално, като се имат предвид вчерашните вълнения! Опасявам се, че изтърва обяда. Мислех да те събудя, но прецених, че повече се нуждаеш от сън.
— Не съм гладен — каза Уейн.
Стомахът му се бе разбунтувал при вида на обезобразената Съни. Само като си помислеше за храна — незнайно защо, си представяше мазни наденички — започваше да му се повръща.
— Е, довечера ще сме в Индиана. Надявам се дотогава апетитът ти да се е върнал! Знам едно местенце на I-80, където предлагаха чипс от сладки картофи с канела и захар. Невероятно вкусово усещане! Не можеш да спреш да ядеш, докато купата не се е изпразнила. — Той въздъхна. — Както си падам по сладкото, цяло чудо е, че зъбите ми не са изгнили и изпопадали!