— Ще се старая повече! Ще направя каквото искате! Моля, моля ви, господин Манкс! Нуждая се от втори шанс!
Вече крещеше.
— Всички се нуждаем. Но единственият човек, който получи втори шанс, е Виктория Маккуин. А това просто не е добре, Бинг.
Колата зави към пътя. Бинг загуби равновесие и се строполи на земята, но не изпусна дръжката. Виеше. Призракът го влачи няколко метра.
— На всичко съм готов! На всичко! Господин Манкс! Бих дал живота си! За вас!
— Бедното ми момче — каза Манкс. — Бедното ми момченце. Не ме натъжавай. Караш ме да се чувствам ужасно! Пусни вратата, моля те! Бездруго ми е достатъчно тежко!
Бинг я пусна, но Уейн не можа да разбере дали защото така му бе казано, или защото бе изчерпал силите си. Падна по корем на пътя и се разтресе от плач.
Призракът се отдалечи от къщата на Бинг и от останките на изгорялата църква. Бинг се изправи на крака и хукна след колата, но след десетина метра се закова на място. Както стоеше насред пътя, започна да удря главата си с юмруци. Розовите му очила застанаха накриво, едното от стъклата се бе счупило. Широкото му грозно лице бе придобило цвят на домат.
— Готов съм на всичко! — ревна Бинг. — На всичко! Просто… ми дайте… още един… шанс!
Призракът спря на знака „Стоп“, после сви зад ъгъла. Бинг изчезна.
Уейн се обърна напред.
Манкс го изгледа през огледалото за обратно виждане.
— Съжалявам, че се наложи да станеш свидетел на това, Уейн — каза Манкс. — Ужасно е да виждаш как някой страда, особено когато този някой е добрякът Бинг. Просто ужасно. Но също така… също така нещата изглеждат тъпо, не мислиш ли? Видя ли как се бе вкопчил във вратата? Помислих си, че ще се наложи да го влача чак до Колорадо!
Манкс се засмя отново, и то доста сърдечно.
Уейн докосна устните си и тогава осъзна със свито сърце, че се усмихва.
Път 3 — Ню Хемпшир
Пътят миришеше на чисто — на вечнозелена растителност, на вода, на дървета.
Вик си мислеше, че всеки момент ще завият сирени, но когато погледна в лявото огледало, видя единствено половин миля пуст път. Не се чуваше нищо друго освен равномерното боботене на триумфа.
На осем хиляди метра над нея летеше пътнически самолет — ярка стрела светлина, насочена на запад.
След още един завой Вик напусна крайезерния път и пое на запад, към зелените хълмове над Уинипесоки.
Не знаеше как да стигне до следващия етап, как да накара нещата да проработят, на всичкото отгоре не разполагаше с много време. Предния ден бе успяла да стигне до моста, но това сякаш бе адски отдавна, сякаш въпросната случка бе от детството ѝ.
Сега бе твърде слънчево, за да се случи нещо невъзможно. Ясното време предполагаше свят, която се основава на разума и се подчинява на общоприетите закони. След всеки завой следваше още път, асфалтът изглеждаше свеж и контрастен на слънчевата светлина.
Вик следваше извивките на пътя, отдалечавайки се от езерото. Дланите ѝ се бяха запотили, а кракът я болеше от непрестанното сменяне на скоростите. Въпреки това даде още газ, сякаш, засилвайки се, можеше да пробие дупка в света.
Профуча през градче, което не бе нищо повече от жълта предупредителна светлина, висяща над кръстовище. Възнамеряваше да кара, докато не ѝ свърши бензинът, а после да зареже мотора и да тича в средата на пътя, докато скапаният Пряк път не се появи или краката ѝ не се схванат.
Само че мостът нямаше да се появи, защото не съществуваше. Прекият път бе само в съзнанието ѝ. С всяка изминала минута този факт ѝ се виждаше все по-трудно опровержим. Психиатърът ѝ бе напълно прав — мостът не бе нищо повече от авариен люк, през който тя минаваше, когато не можеше да се справи с реалността, даващата сили и спокойствие фантазия на жена в тежка депресия от преживените травми.
Увеличи скоростта, вече вземаше завоите с почти шейсет мили в час.
Караше толкова бързо, че можеше да се престори, че бликащите от очите ѝ сълзи са следствие от силния вятър.
Триумфът се залепи за склона на някакъв хълм и отново се заизкачва. След един завой близо до върха изникна полицейска кола. Движеше се в противоположната посока. Вик бе близо до двойната разделителна линия и за момент се олюля от въздушната вълна. Шофьорът бе свалил стъклото и лакътят му стърчеше навън. Полицай с едро, загоряло от слънцето лице и клечка за зъби в ъгъла на устата. Разминаха се толкова близко, че ако бе протегнала ръка, Вик можеше да му вземе клечката.
Секунда по-късно полицаят изчезна, а тя превали хълма. Той вероятно се бе запътил към кръстовището с жълтата предупредителна светлина, за да ѝ направи засада. Сега щеше да му се наложи да кара по криволичещия път чак до градчето, за да може да обърне и да се впусне в преследване. Вик имаше около минута преднина.