След един остър завой мярна долу в далечината залива Пагус, бе тъмносин и студен. Зачуди се кога ще я вкарат в затвора и кога ще може да види отново езерото. Немалко време от живота ѝ бе минало на места, където храната бе гадна и имаше строги правила. Гасене на лампите в осем и половина. Хапчета в хартиена чашка. Вода с вкус на ръжда заради старите водопроводи. Тоалетни чинии от неръждаема стомана, така че виждаш синя вода само когато пуснеш казанчето.
Пътят се издигна, после рязко се спусна надолу. В ниското, от лявата страна, имаше магазин — двуетажна постройка от белени трупи. На табелата над входната врата пишеше: „Видео“. По тези места хората все още гледаха видео, вземаха си под наем не само дивидита, но и видео касети. Вик почти бе подминала магазина, когато реши да свие към неасфалтирания паркинг. Можеше да се паркира и отзад, под сенките на боровете.
Настъпи задната спирачка, когато вече влизаше в завоя, и тогава се сети, че тя не работи. Натисна предната, като се зачуди дали е възможно и тя да не работи.
Работеше. Предната спирачка захапа толкова здраво, че Вик едва не се преметна над кормилото. Задната гума запищя остро и остави черна следа върху пътя. Моторът влетя в паркинга, плъзгайки се настрани. Колелата хвърляха облаци кафяв прах.
Триумфът профуча покрай знака „Видео“ и се закова чак в края на паркинга.
Под сенките на дърветата се бе настанил нощен мрак. Зад сградата една провиснала верига препречваше подхода към някаква пътека — за планинско колоездене или запуснат туристически маршрут. Вик не я бе забелязала от пътя, а и нямаше как, защото бе скрита от дърветата.
Чу полицейската кола, когато тя вече бе съвсем близо, защото ушите ѝ ехтяха от тежкото дишане и бясното препускане на сърцето. Колата подмина магазина, като шасито ѝ закачи една от неравностите на пътя.
Вик засече някакво движение с периферното си зрение. През един от прозорците, по който бяха налепени реклами за лотарията, надничаше човек — дебело момиче с халка на носа. Кокореше се тревожно и мърдаше устни, говорейки по телефона.
Вик погледна преградената от верига пътека. Тясната ивица земя бе покрита с изсъхнали борови иглички. Водеше право надолу. Какво ли имаше там долу? Дали там не минаваше път 111? Дори ако пътеката не водеше към пътя, пак можеше да я следва известно време, а после, когато свършеше, можеше да скрие мотора в гората. В гората щеше да е спокойно. Идеално място да поседиш, чакайки да дойде полицията.
Изключи от скорост и забута мотора покрай веригата. Вдигна ходилата си на стъпенките и остави гравитацията да си свърши работата.
Мракът бе наситен със сладката миризма на смола… и на Коледа — мисъл, от която потрепери. Спомни си горите край Хейврил, където бе минало детството ѝ. Мотоциклетът се поклащаше заради камънаците и коренищата. Изискваше се голяма концентрация да водиш машината по тясната пътека. Вик се надигна на стъпенките и погледна предната гума. Трябваше да престане да разсъждава, трябваше да изпразни съзнанието си, не можеше да си позволи да остави в главата си място за полицията, Лу, Манкс или дори Уейн. Не беше сега времето да търси решения, трябваше да се фокусира изцяло върху запазването на равновесие.
За щастие, не бе никак трудно да се отърси от тревогите си в този уханен сумрак, накърнен единствено от косите слънчеви лъчи високо горе в клоните и от плъзгащия се по небето бял облак. Кръстът ѝ се бе вдървил, но болката бе сладка и я караше да възприема по-добре собственото си тяло, което сега работеше в тясна връзка с мотора.
Вятърът разклати върховете на дърветата и се чу бучене като на придошла река.
Вик съжали, че не се бе отворила възможност да повози Уейн на мотоциклета. Ако можеше да му покаже тези гори, килима от борови иглички и прекрасното юлско небе, двамата щяха да запазят хубав спомен за цял живот. Чудно щеше Уейн да я е хванал здраво през кръста и да се плъзгат по сенчестата пътека в търсене на спокойно местенце, където да си починат. Щяха да хапнат домашно приготвена храна, да пийнат сода, а после да подремнат до мотора, в тази древна къща на съня с под от мъхеста земя и висок покрив от преплетени клони. Когато притвори очи, сякаш почувства ръцете на Уейн около кръста си.
Обаче не можеше да си позволи да остане със затворени очи повече от секунда. Пое си дълбоко въздух и погледна. В този момент мотоциклетът стигна до равното. Деляха го десетина метра от покрития мост.