Вик натисна инстинктивно задната спирачка. Резултат, естествено, нямаше. Мотоциклетът се стрелна към входа на Прекия път, но бе спрян от предната спирачка.
Дългият почти сто метра покрит мост бе странна гледка, защото лежеше насред гората, без да преминава над нещо. От премрежения от бръшлян вход надничаше ужасяващ мрак.
— Да! — каза Вик. — Чудно! Суперфройдистко!
Само че не беше. Мостът не символизираше вагина, нито моторът пенис, нямаше никаква метафора за сексуален акт. Това бе мост, който преодоляваше дистанцията между Загубено и Намерено, мост над Това, което бе възможно.
Нещо изпърха горе в гредите. Вик си пое дълбоко въздух и усети острата, дива, животинска миризма на прилепи.
Всички онези предишни преминавания по моста не бяха фантазии на жена с разстроена психика. Имаше объркване между причината и следствието. В определени етапи от живота си тя бе имала психически проблеми, защото бе минавала по моста. Мостът вероятно не бе символ, а израз на мисли, на нейните мисли, и при всяко нейно преминаване животът вътре се разбуждаше. Чупеха се дъски. Боклуците се разпиляваха. Прилепите се разхвърчаваха във всички посоки.
Точно зад входа със зелен спрей бе написано: „Къщата на съня“.
Тя включи на първа и секунда по-късно предната гума стъпи на моста. Вече не си задаваше въпроса дали Прекият път наистина съществува, не се чудеше дали психиката ѝ не ѝ играе номера. Всичко се бе изяснило.
Покривът бе покрит с прилепи, които криеха лицата си с крила, онези лица, които бяха копия на нейното. Животинките мърдаха неспокойно.
Дъските трополяха под гумите на мотора. Бяха хлабави, на места счупени.
Цялата конструкция се тресеше от мощта на движещата се машина. От гредите отгоре се проточваха криволичещи нишки прах. При предишното ѝ преминаване мостът не бе чак толкова грохнал. Сега бе пред разпадане. Стените се бяха наклонили надясно като коридор в увеселителен парк.
Подмина пролука в стената, дължаща се на паднала дъска. Оттатък като снежинки се сипеха искрящи точици. Вик намали скоростта, искаше ѝ се да огледа. Но тогава една от дъските под предната гума изтрещя като пистолет и моторът пропадна няколко сантиметра. Тя даде газ. Този път отзад се строши дъска.
Тежестта на мотора бе твърде голяма за старата дървения. Ако спреше, изгнилите дъски вероятно щяха да пропаднат, а това означаваше падане… незнайно къде. В бездната между Измислено и Реално, между Въображаемо и Може би.
Не виждаше накъде води тунелът. Отвъд изхода имаше сияйно петно, от което я заболяха очите. Извърна глава настрани и тогава видя стария си синьо-жълт велосипед. Лежеше подпрян на стената, целият в паяжини.
Предната гума на мотора издумка над дървения праг и стъпи върху асфалт.
Вик спря и спусна крака си. Заслони очите си с длан и се вторачи напред.
Бе се озовала до руина. До църква, разрушена от пожар. Само предната фасада бе оцеляла, което създаваше усещането, че това е филмов декор. Виждаха се няколко почернели пейки, както и поле от стъклени парчетии, накичено с ръждясали кутийки от бира. Обширният паркинг се простираше във всички посоки, самотен и запуснат.
Вик включи на първа и заобиколи фасадата на това, което бе взела за Къщата на съня. Спря. Моторът работеше неравномерно.
Отпред имаше табела, от тези с разместващите се букви, каквито може да се видят пред ресторантите за бързо хранене. Вик прочете написаното и по тялото ѝ премина тръпка.
ЦЪРКВА НОВА АМЕРИКАНСКА ВЯРА.
ГОСПОД ИЗГОРЯ ЖИВ.
ОСТАНАХА САМО ДЯВОЛИТЕ.
По-нататък почваше уличка, която сякаш бе задрямала в смазващата следобедна жега. Вик се зачуди къде се намира. Едва ли бе в Ню Хемпшир, просто светлината не пасваше на Ню Хемпшир. Там бе ясно, синьо и свежо. Тук бе по-топло и потискащо тежки облаци затуляха небето. Като че ли се задаваше буря. Като потвърждение на предположението ѝ нейде в далечината отекна гръмотевица. Нищо чудно след минута-две да се изсипеше дъжд.
Огледа отново църквата. В бетонната основа имаше две скосени врати, които вероятно водеха към сутерена. Бяха заключени с помощта на тежка верига и лъскав месингов катинар.
По-надолу, в горичката, се издигаше бяла барака с покрив от сини плочи. Плочите бяха налазени от мъх, виждаха се дори бурени и глухарчета. През портата отпред преспокойно можеше да мине кола, имаше и странична врата, с прозорец. От вътрешната страна на стъклото бе залепен някакъв лист.
„Ето там — помисли си тя и преглътна, при което гърлото ѝ се сви. — Той е там.“