Пак се намираше в Колорадо. Призракът бе паркиран в бараката и Уейн и Манкс седяха вътре и чакаха.
Подухна топъл вятър и листата зашумоляха. Чуваше се и друг звук, някъде зад Вик — трескаво механично пърпорене, съпроводено с потракване на метал. Най-близката къща бе добре поддържана, с цвят на ягода и бели первази, така че приличаше на онези торти на веригата „Хостес“, дето са с кокос отгоре. „Май се наричаха «Снежни топки»“ — помисли си Вик. На двора имаше цветя от станиол, които в момента се въртяха бясно.
Стоящият на алеята нисък грозноват пенсионер се взираше във Вик, стиснал градинската си ножица. Вероятно бе от дъртаците шпионски тип, така че дори бурята да се разминеше, идването на ченгета нямаше да се размине.
Вик спря триумфа в края на паркинга и изключи двигателя, но не извади ключа, за да не губи време, ако се наложи да се изнася бързо. Отново стрелна с очи бараката. Устата ѝ съвсем бе пресъхнала, по-суха бе дори от шумолящите от вятъра листа.
Изпитваше натиск зад лявото си око, усещане, което помнеше от детството си.
Слезе от мотора и закрачи с несигурна походка към бараката. Насред пътя имаше парче асфалт с размерите на чиния. Наведе се и го взе. Въздухът завибрира от трясъка на поредната гръмотевица.
Знаеше, че не бива да вика сина си, но устните, езикът и гласните ѝ струни инстинктивно оформиха думите: „Уейн, Уейн!“.
Пулсът ѝ блъскаше зад очните ѝ ябълки, а това сякаш караше всичко наоколо да се люлее. Горещият вятър миришеше на стоманени стружки.
Когато се приближи на пет крачки от страничната врата, успя да прочете какво е написано на листчето:
НЕ ВЛИЗАЙТЕ!
САМО ЗА ОБЩИНСКИ СЛУЖИТЕЛИ!
Парчето асфалт профуча през стъклото и листчето отхвръкна сред трясъка на падащи отломки. Вик вече не мислеше, само действаше. Вече бе преживяла наум тази сцена и знаеше какво ще последва.
Щеше да се наложи да носи Уейн на ръце, ако на него му имаше нещо, както му имаше нещо на Брад Макколи. Ако Уейн бе като Макколи — същество, наподобяващо полузамръзнал вампир — тя щеше да го излекува. Щеше да му осигури най-добрите лекари. Щеше да го поправи, както бе поправила мотоциклета. Тя го бе изградила в тялото си. Манкс не можеше да го разгради просто хей така чрез колата си.
Протегна се през разбития прозорец и затърси резето, въпреки че видя, че призракът не е вътре. Място за кола имаше, но кола нямаше. Покрай стените бяха струпани торби с тор.
— Хей, какво правиш там? — провикна се някой с писклив глас. — Мога да се обадя на ченгетата! Веднага мога да им се обадя!
Вик дръпна резето и бутна вратата. Дишайки тежко, заоглежда хладната мрачна вътрешност на бараката.
— Вече трябваше да съм се обадил в полицията! Всички трябва да бъдете арестувани за поругаване на частна собственост! — крещеше човекът.
Вик се завъртя на пети и загледа ниския грозен мъж с фланелка с инициалите на Нюйоркската пожарна. Беше същият пенсионер, когото бе видяла преди малко в двора на къщата. Градинската ножица все още беше в ръцете му. Очите му се кокореха зад очилата с дебели черни пластмасови рамки. Беше се гелосал и сресал назад като Роналд Рейгън.
Вик му обърна гръб и заоглежда паркинга. Наведе се и взе един синкав камък, после се отправи към скосените врати, които водеха към сутерена на изгорялата църква. Застана на коляно и заудря месинговия катинар, който държеше вратите затворени. Щом Уейн и Манкс не бяха в бараката, значи трябваше да са тук. Нямаше представа къде е скатал колата Манкс, а и не я интересуваше. Ако го откриеше заспал долу, нямаше да го събуди, за да го разпитва, а директно щеше да го прасне с камъка по главата.
— Хайде! — каза на себе си тя. — Хайде, отвори проклетата врата!
Удари катинара и прехвръкнаха искри.
— Това е частна собственост! — кресна грозникът. — Ти и твоите приятелчета нямате право да влизате там! Край! Обаждам се в полицията!
Тогава тя обърна внимание на думите му. Не на заплахата да се обади в полицията. На другото.
Тя метна камъка настрани, избърса с длан запотеното си лице и се изправи. Той заотстъпва уплашено, като едва не се препъна. Беше насочил ножицата напред, за да се предпази.
— Недейте! Не ме докосвайте!
Вик предположи, че има вид на престъпница или на откачена. При това положение не можеше да се сърди на човека. Всъщност в определени етапи от живота си тя бе и двете.
Тя вдигна ръце в знак, че няма враждебни намерения.
— Нищо лошо няма да ви сторя. Не искам нищо от вас. Просто търся един човек. Помислих си, че е възможно вътре да има някой — каза, като кимна към вратата на сутерена. — Споменахте за някакви мои приятели. Какво имахте предвид?