Грозният гном преглътна звучно.
— Те не са тук. Хората, които търсите. Тръгнаха си. Преди малко, преди няма и половин час.
— Кои? Моля ви! Кои си тръгнаха? Да не би един човек със…
— Стара кола. Някаква антика. Беше я паркирал в бараката… и мисля, че прекара нощта там! — Сочеше сутеренните врати. — Мислех да звънна в полицията. Тук не за пръв път се събират наркомани. Но си тръгнаха! Разкараха се. Преди няма и половин час.
— А с него… — подхвана тя. Идеше ѝ да го сграбчи за дебелата гуша и да го раздруса. — … имаше ли дете? Отзад в колата?
— О, ами не знам! — Докосна устните си и се вторачи в небето, като лицето му придоби комично изражение. — Май имаше някой с него. На задната седалка. Да, да, в колата имаше дете! — Погледна Вик. — Добре ли сте?
— Не.
Тя се олюля, сякаш ѝ се бе завило свят от рязко ставане. „Той е бил тук. Уейн е бил тук само преди половин час.“
Мостът се бе заблудил. Нейният мост, който уж винаги я отвеждаше при загубените неща, този път се бе изложил. Може би тази изоставена църква, тази купчина овъглени греди и парчета стъкло, бе Къщата на съня и тя с цялото си сърце бе искала да намери това място, но само защото Уейн трябваше да е тук… а не да пътува за някъде с Чарли Манкс.
Да, точно така. Както плочките за скрабъл на Маги Лей не можеха да дават имена — Вик си бе припомнила доста неща тази сутрин — така мостът се нуждаеше от нещо солидно, на което да стъпи. Ако Манкс бе на път, мостът не можеше да осъществи връзка. Все едно да успееш да удариш куршум със стик. (Вик си спомни как предния ден посегна с ръка и улови забилия се във водата куршум.) Прекият път не можеше да я пренесе до нещо, което се движи, ето защо бе направил само това. Вместо да я отведе при Уейн, я бе отвел до мястото, където той е бил наскоро.
Покрай основите на тъмнорозовата къща растяха яркочервени цветя. Наблизо нямаше други постройки. Там сякаш живееше някоя вещица от приказките. Тревата бе окосена. Грозният човек я поведе към вратата, която водеше към кухнята.
— Ще ми се да получа втори шанс — каза той.
— За какво?
Отне му няколко секунди да обмисли въпроса.
— Да реагирам по някакъв начин. Да ги спра. Да спра онзи човек и сина ви.
— Нямаше как да знаете — отбеляза тя.
Той сви рамене.
— От далече ли идвате? — попита мъжът с тънкия си немелодичен глас.
— Да, може да се каже. Всъщност не чак толкова от далече.
— О, разбирам — каза той без сарказъм.
Ниският грозник отвори вратата и Вик влезе в кухнята. Въздухът бе свеж заради климатика и тя се почувства така, сякаш са ѝ поднесли чаша със студена вода, в която е топнато листче мента.
Кухнята подхождаше на възрастна жена, която умее да прави домашни бисквити и джинджифилови курабии. Като че ли дори леко намирисваше на джинджифил. По стените бяха накачени плочки със симпатични надписи в рима.
МОЛЯ СЕ НА БОГ НА КОЛЕНЕ
МАМА ДА НЕ ГОТВИ ГРАХ ПОНЕ
На един от столовете бе подпряна очукана зелена бутилка. Вик се сети за бутилките с кислород, които една фирма доставяше ежеседмично на умиращата Линда. Предположи, че съпругата на човека има здравословни проблеми.
— Моят телефон е и твой — каза с неприятния си глас мъжът.
Изтрещя гръмотевица, която разтресе пода.
Тя заобиколи кухненската маса и закрачи към стария черен телефон, който бе закачен до отворената врата към сутерена. Погледът ѝ се стрелна настрани. На масата лежеше отворен куфар, вътре имаше купчина бельо, фланелки, зимна шапка и ръкавици. Пощата бе съборена на пода, но Вик я видя чак когато нещо изхрущя под краката ѝ. Веднага отстъпи настрани.
— Извинете — каза тя.
— Не се притеснявайте — отвърна той. — Аз разхвърлях и аз ще подредя. — Наведе се и загреба пликовете с голямата си кокалеста ръка. — О, Бинг, Бинг, дърти чичко. Правиш бъркотия от всичко!
Песента ѝ се стори неприятна. Сякаш бе разпадащият се по краищата сън на изтормозен човек.
Тя се обърна към обемистия телефон с шайба. Вместо да вдигне слушалката, опря чело на стената и притвори очи. Бе ужасно уморена, а лявото ѝ око заплашваше да се пръсне от болка. Освен това не знаеше на кого да се обади. Искаше Табита Хътър да научи за църквата на хълма, за изгорелия Божи дом (Господ изгоря жив. Останаха само дяволите), където Манкс и синът ѝ бяха пренощували. Искаше Табита Хътър да дойде тук и да поговори с възрастния мъж, който ги бе видял, възрастния мъж, на име Бинг (Бинг?). Обаче все още не знаеше къде е това тук, а и не смяташе, че е в неин интерес да се обажда на полицията, преди да узнае.