Бинг. Името, незнайно защо, я смути.
— Как ви беше името? — попита тя, мислейки си, че е възможно да не е чула добре.
— Бинг.
— Като търсачката.
— Точно така. Но аз използвам Гугъл.
Тя се засмя, но от смеха ѝ лъхна повече на умора, отколкото на веселие. Хвърли кос поглед към мъжа. Беше се обърнал с гръб към нея и се мъчеше да откачи нещо от куката на стената. Нещо, което приличаше на смачкана черна шапка. Отново погледна нащърбената зелена бутилка. Не беше с кислород. Отстрани бе написано: „СЕВОФЛУРАН ЗАПАЛИМО“.
Извърна се към телефона. Вдигна слушалката, но все още не бе решила на кого да се обади.
— Интересно — каза тя. — Аз пък имам търсач. Може ли да ви задам един малко странен въпрос, Бинг?
— Разбира се.
Тя плъзна пръстите си по шайбата, без да я завърта.
Бинг. Бинг. Не приличаше на име, а на звук, който би се чул, когато сребърно чукче удари стъклено звънче.
— Преуморена съм и забравих името на този град. Бихте ли ми казали къде, по дяволите, се намирам?
Манкс имаше чук, а другият човек — пистолет. Бам, бам, бе казал той, преди да стреля. Но думите не бяха прозвучали като заплаха, а някак напевно.
— Естествено — отвърна Бинг.
Гласът му глъхнеше, сякаш си бе покрил носа с кърпичка.
Тогава тя разпозна гласа му. Последния път, когато го чу, звучеше глухо.
Вик се завъртя на пети, вече знаеше какво ще види. Бинг пак бе надянал противогаза от Втората световна война. Градинската ножица беше в дясната му ръка.
— Ти си в Къщата на съня — обяви той. — Свършено е с теб, кучко.
Удари я в лицето с ножицата и ѝ разби носа.
Вик заотстъпва назад и токовете ѝ закачиха праг на врата. Единствената отворена врата бе тази към сутерена. Поне това успя да си спомни. Краката ѝ омекнаха и тя политна назад така, сякаш се канеше да седне, само че отзад нямаше стол. Под също нямаше. Падането продължи дълго.
„Ще боли“ — помисли си тя. Мисълта не бе тревожна, а просто примиренческо приемане на факт.
За момент имаше чувството, че е в безтегловност. Вътрешностите ѝ придобиха странна еластичност. Край ушите ѝ фучеше вятър. Мярна голата крушка на тавана и шперплата между стърчащите греди.
Стовари се по задник на стълбите и се преметна някак небрежно, като хвърлена във въздуха възглавница. Спомни си как баща ѝ мяташе фасовете си през прозореца на колата и те пръскаха искри при удара в асфалта.
След това прасна дясното си рамо в стълбите и отново се преметна. Лявото ѝ коляно се заби в нещо. Лявата ѝ буза получи удар като от ритник.
Вик си помисли, че когато се стовари на площадката долу, ще се пръсне като ваза. Обаче се приземи върху нещо меко, опаковано в найлон. Заби се с главата напред, но долната част на тялото ѝ продължи движението си, краката ѝ ритаха бясно във въздуха. „Виж, мамо, мога да правя стойка на ръце!“ Спомни си как викаше преди години в Деня на независимостта и се взираше в свят, в който небето се бе превърнало в трева, а земята бе станала звездна. Най-накрая падането приключи. Сега лежеше по гръб върху завита с найлон купчина.
Впери объркан поглед в стръмното стълбище, което висеше на обратно. Не си чувстваше дясната ръка. Стягането в дясното коляно вероятно скоро щеше да се превърне в остра болка.
Човека с противогаза слизаше по стълбите, стиснал в ръката си зелена метална бутилка. Беше зарязал някъде градинската ножица. Ужасен бе начинът, по който противогазът заличаваше лицето му, замествайки устата с гротескна филтърна кутия, а очите — с прозорчета от прозрачна пластмаса. Идеше ѝ да се разкрещи, но бе твърде замаяна, за да издаде дори звук.
Той слезе на площадката и застана така, че главата ѝ да е между обувките му. Мина ѝ през акъла, макар и със закъснение, че той се кани отново да ѝ причини болка. Той вдигна бутилката с две ръце и я стовари в корема ѝ, като по този начин ѝ изкара въздуха. Вик се закашля и се претърколи настрани. Когато успя да си поеме въздух, имаше чувството, че всеки момент ще си изповръща червата.
Бутилката изтрака на пода. Човека с противогаза хвана Вик за косата и задърпа. Раздиращата болка я накара да изпищи, въпреки огромното ѝ желание да запази мълчание. Той искаше тя да застане на четири крака и тя се подчини, защото само така болката щеше да спре. Свободната му ръка се плъзна надолу и опипа гърдите ѝ. Застиска ги така, както се стискат грейпфрути, когато искаш да провериш дали са зрели. Хихикаше.