Индиана
Погледна през задното стъкло. На пътя се бе пръснала бутилка. Парченцата се изтърколиха във всички посоки. Манкс бе изхвърлил нещо. Уейн и преди го бе виждал да прави така. Чарли Манкс като че ли не бе поддръжник на рециклирането на вторичните суровини.
Уейн се надигна и разтърка очите си. Снежните човеци бяха изчезнали. Спящата луна, планините и сияещата Коледна земя — също.
Видя царевично поле и крайпътно заведение с десетметрова неоновата табела, на която бе изобразена блондинка с къса пола и каубойски ботуши. Когато табелата примигна, мадамата ритна с крак, наклони глава назад, затвори очи и целуна мрака.
Манкс го оглеждаше през огледалото за обратно виждане. Уейн все още не се бе разсънил и вероятно поради тази причина не се стресна от факта, че Манкс изглежда подмладен и здрав.
Главата му пак бе плешива, но скалпът розовееше, а не беше бял и на петна. Само ден по-рано тя приличаше на глобус с континенти, които никой нормален човек не би пожелал да посети — Южна саркома и Северна язва. Очите му надничаха изпод заострени, извити вежди с цвят на скреж. Вече няколко дена бяха заедно, но Уейн не го бе виждал да мига. Този човек, изглежда, нямаше клепачи.
Вчера сутринта той приличаше на ходещ труп. Сега — на жизнен шейсет и няколко годишен дядо. Но в очите му грееше стръвната тъпота на птица, която е забелязала мърша на пътя и се чуди дали ще успее да си клъвне нещичко, без да рискува да бъде прегазена.
— Ти ядеш ли ме? — попита Уейн.
Манкс се засмя, смехът му наподобяваше дрезгавия грак на гарван.
— Щом досега не съм те захапал, значи няма страшно — подхвърли Манкс. — Съмнявам се, че си особено питателен. Нямаш много месо, а и това, което имаш, вече започва да понамирисва. Бих предпочел чипс от сладки картофи.
Уейн усещаше, че нещо не е наред с него. Но не можеше да определи къде е проблемът. Имаше болежки и лека треска, но това вероятно се дължеше на спането в колата. Струваше му се, че не реагира адекватно спрямо Манкс. За малко не се засмя, когато Манкс каза „понамирисва“. Тази дума рядко се използваше, затова му се видя забавна. Нормален човек обаче не би се засмял на странностите в говора на похитителя си.
— Ти си вампир — рече Уейн. — Вземаш нещо от мен и го вкарваш в себе си.
Манкс бе вперил очи в огледалото.
— Колата прави и двама ни по-добри. Тя е като онези превозни средства, които се наричат хибриди. Чувал ли си за хибридите? Карат на бензин и добри намерения. Но тази кола е оригинален хибрид! Използва бензин и лоши намерения! Мислите и чувствата са друг вид енергия, точно както е горивото. Този класически ролс-ройс се храни от лошите ти усещания и от нещата, които са ти причинявали болка и са те плашили. И не гледай на думите ми като опит да се правя на поетичен. Имаш ли белези по тялото си?
Уейн отвърна:
— Една шпакла за маджун се изплъзна от ръката ми и ме поряза ето тук.
Той вдигна дясната си длан и я погледна, но не видя в основата на палеца си белег. Озадачи се. Какво ли го бе заличило?
— Пътят до Коледната земя премахва тъгата, намалява болката и заличава белезите. Той унищожава нещата в теб, от които нямаш полза, а останалото пречиства. Когато пристигнем, ти не само няма да изпитваш болка, но и няма да помниш болката. Цялото ти нещастие е като кал по прозорец. Когато колата приключи с теб, ще светнеш от чистота. Аз също.
— О, ами ако не пътувах с теб? Ако ти пътуваше сам за Коледната земя? Колата щеше ли… да те подмлади? Щеше ли ти да светнеш от чистота?
— Еха, колко много въпроси! Обзалагам се, че си пълен отличник! Не. Не мога да стигна до Коледната земя сам. Не мога сам да намеря пътя. Без пътник колата е съвсем обикновена. Това ѝ е хубавото! Мога да се сдобия с щастие и здраве само когато дарявам другите с щастие и здраве. Оздравителният път до Коледната земя е само за невинните. Колата не би позволила да се облагодетелствам само аз. Трябва да правя добрини на другите, за да правят те добрини на мен. Ох, де да можеше този принцип да важи навсякъде!
— Това ли е оздравителният път към Коледната земя? — попита Уейн и погледна през прозореца. — Прилича ми на междущатската магистрала 80.
— Тя е… когато си буден. Но само преди минута ти сънуваше сладки сънища и пътувахме по „Свети Ник“, под погледа на стария господин Луна. Не си ли спомняш? Снежните човеци и планините в далечината?
Уейн се разтресе така, сякаш бяха минали през дълбока дупка. Не му харесваше мисълта, че Манкс е бил в съня му. В съзнанието му проблесна споменът за покритото с точици небе. Небе фалшиво е това. Уейн се досещаше, че баба Линда се опитва да го предпази от Манкс и неговата чудновата кола, но не разбираше смисъла на думите ѝ, а и нямаше желание да напряга мозъка си. Освен това вече бе малко късно да му дава съвети. Тя не си бе направила труда да му каже нещо полезно, когато бе жива, и изглежда, не харесваше баща му само защото е дебел.