Прибра извадения в джоба на шортите си, при другите. Бе загубил пет зъба за трийсет и шестте часа возене в призрака. Не се тревожеше за това. Та нали му никнеха нови.
— А по-късно жена ми ме обвини, че съм вампир, както ти направи — подхвана отново Манкс. — Каза, че съм като демона в онзи немски филм, който гледахме. Каза, че източвам живота на дъщерите ни, че се храня с тях. Но сега, след толкова много години, дъщерите ми са здрави, щастливи, млади и горящи от желание да се забавляват! Явно не съм източил качествено живота им. За няколко години жена ми ме направи толкова нещастен, че ми идеше да убия нея и децата, а после да приключа със себе си. Просто за да туря точка на мъчението. Но сега гледам на миналото с усмивка на уста. Хвърли едно око на регистрационната табела! Направих си шега с ужасните идеи на съпругата ми. Това е начинът за оцеляване! Трябва да се научиш да се смееш, Уейн. Трябва да търсиш начини да се забавляваш! Ще запомниш ли този съвет?
— Сигурно — каза Уейн.
— Хубаво е — продължи Манкс. — Двамата с теб пътуваме в нощта! Много приятно. Бих казал, че си по-добра компания от Бинг Партридж. Поне не се чувстваш задължен да превръщаш всичко в тъпа песен. — Манкс запя с фалцет. — Обичам те, обичам себе си, обичам да играя с чепчето си! — Поклати глава. — Пътувал съм доста с Бинг и всяко следващо пътуване бе по-трудно от предишното. Нямаш си представа колко е хубаво да си с човек, който не пее тъпи песни и не задава тъпи въпроси.
— Ще спрем ли да хапнем някъде? — попита Уейн.
Манкс плесна кормилото и се засмя.
— Явно говорих твърде прибързано… защото този въпрос клони към тъп, млади господарю Уейн! Обещах ти чипс и ще удържа на обещанието си. През миналото столетие заведох почти двеста деца в Коледната земя и никое от тях не е умряло от глад.
Прословутото ресторантче бе на двайсет минути път на запад и представляваше постройка от хром и стъкло с паркинг с размерите на футболно игрище. Качени върху десетметрови стълбове натриеви лампи обливаха асфалта с ярка светлина. На паркинга бе пълно с тирове, а всички места край бара бяха заети, сякаш бе пладне, а не полунощ.
Цялата страна търсеше възрастен мъж и дете, возещи се в стар ролс-ройс, но никой не ги забеляза. Уейн не се изненада от това. Бе стигнал до извода, че хората виждат колата, но не ѝ обръщат внимание. Тя бе като телевизионен канал със снежинки… който всички прескачат. Манкс паркира отпред, с предницата към сградата, а на Уейн дори не му дойде наум да скача, да вика или да удря по стъклото.
— Да не мърдаш от тук — каза Манкс и смигна на Уейн, преди да слезе от колата и да се отправи към ресторанта.
Манкс си проправи път през тълпата и застана пред бара. По телевизията даваха въртящи се в кръг автомобили; после президента, застанал на подиум и размахващ пръст; после блондинка, стиснала микрофон, зад която се виждаше езеро.
Уейн се смръщи. Езерото му изглеждаше познато. Картината се смени и Уейн видя наетата от майка му къща. Отпред бяха спрени полицейски коли. Манкс също бе вперил очи в качения високо над бара телевизор.
Картината отново се смени и Уейн видя как майка му излиза от гаража с триумфа. Не носеше каска и косата ѝ се вееше назад; беше се насочила право към камерата. Операторът нямаше как да се дръпне навреме, Вик го закачи, а падащата камера за момент даде небе, трева и чакъл, след което се удари в земята.
Чарли Манкс излезе с бърза крачка от ресторанта и седна зад волана, а колата се плъзна към изхода на паркинга.
Очите му бяха помътнели, ъгълчетата на устата — виснали надолу.
— Май яденето на чиле се отлага — подхвърли Уейн.
Чарли Манкс се направи, че не го чува.
Къщата на съня
Не изпитваше болка. Болката щеше да дойде по-късно. Нямаше впечатлението, че се събужда, че е на път да се свести. Струваше ѝ се, че всичко в нея започва неохотно да се намества. Процесът бе продължителен и бавен, толкова продължителен и бавен, колкото ремонтирането на триумфа.
Спомни си триумфа, преди да си спомни собственото си име. Нейде звънеше телефон. Чуваше го ясно, старовремско дрънкане, удряне на чукче върху камбанка. Веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти. Звукът разбуди съзнанието ѝ, но изчезна още преди тя да е осъзнала, че е будна.
Скулата ѝ бе влажна и студена. Вик лежеше по корем на пода, с топната в някаква локва буза. Устните ѝ бяха сухи и напукани, умираше от жажда. Близна водата и усети вкус на цимент, но локвата бе приятно хладна. Облиза устните си, за да ги навлажни.