До лицето ѝ имаше ботуш. Виждаше черните грайфери и висналата връзка. Той ѝ се мяркаше пред очите от един час. Тя го фиксираше за момент, после, щом затвореше очи, забравяше за него.
Вик не можеше да определи къде се намира. Казваше си, че трябва да стане да провери. Мислеше си, че има голяма вероятност внимателно наместилите се парченца от нея да се пръснат вследствие на усилието, но не виждаше друг вариант. Осъзнаваше, че скоро няма да дойде помощ.
Бе претърпяла злополука. С мотора? Не. Намираше се в мазе. Виждаше лющещата се мазилка на стените. И миризмата, общо взето, бе като на мазе, но имаше и други миризми — на обгорен метал и на фекалии, сякаш наблизо имаше непочистен кенеф. Опря дланите си в пода и се надигна на колене.
Не я заболя толкова, колкото очакваше. Имаше болежки в ставите, кръста и задника, но те бяха като при грип, не като от счупени кости.
Когато го забеляза, изведнъж си припомни всичко. Бягството от езерото Уинипесоки, моста, рухналата църква и човека, на име Бинг, който се опита да я напръска с газ и да я изнасили.
Човека с противогаза бе на две части, свързани от няколко преплетени черва. Горната част от тялото му бе в коридора. Краката му бяха точно пред вратата, а ботушите — до мястото, където допреди малко бе лежала Вик.
Бутилката със севофлуран се бе пръснала, но дюзата все още си стоеше на мястото, а част от парчетата се бяха лепнали върху… нещо като каска от метални шипове. Тъкмо човекът миришеше на септична яма вероятно защото червата му се бяха разкъсали.
Помещението изглеждаше разкривено. При вида му на Вик ѝ се зави свят, както когато станеше твърде рязко. Леглото бе преобърнато, виждаха се пружината и краката. Мивката се бе отделила от стената и висеше наклонена под ъгъл. Държаха я две тръби, излезли от скобите си. От една спукана връзка бликаше вода, която се събираше в локвата на пода. Вик си помисли, че ако не се бе свестила, можеше да се удави.
Отне ѝ доста време да се изправи. Левият ѝ крак отказваше да се изпъне в коляното, а когато го направи, болката бе толкова остра, че Вик си пое рязко въздух през зъби. Капачката бе придобила синьо-зелен цвят. Не смееше да стъпи здраво на този крак, защото не го чувстваше стабилен.
Вик огледа отново помещението, сякаш бе посетител в музей на страданието. Нямаше какво повече да прави тук. „Да тръгваме, приятели. В съседната изложбена зала има още по-интересни експонати.“
Тя стъпи между краката на Човека с противогаза, после го прескочи, като много внимаваше да не се препъне в изпънатите черва. Гледката бе толкова нереална, че дори не ѝ се догади.
Заобиколи горната част на тялото му. Не искаше да вижда лицето му, затова се извърна. Но не можа да се въздържи и след две крачки погледна през рамо.
Главата му бе извърната настрани. Очите му се взираха учудено в нищото. Зейналата му уста бе пълна с разтопена пластмаса и обгорял плат.
Тръгна по коридора. Беше като да прекосиш палубата на лодка, която започва да се преобръща. Носеше я надясно, така че се налагаше да се подпира на стената. На коридора всичко му бе наред. Вик бе лодката, която бе пред преобръщане, пред гмурване в разпенена бездна. За момент се разсея и натовари повечко левия си крак. Коляното моментално се огъна и тя посегна да се хване за нещо. Ръката ѝ попадна върху бюста на Исус Христос, чието лице бе обгорено и на мехури от едната страна. Бюстът лежеше върху рафт, натъпкан с порнографски списания. Исус ѝ се хилеше похотливо, а когато отдръпна ръката си, Вик видя, че по нея е полепнала пепел. „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите.“
Не биваше да се осланя много на левия си крак. В главата ѝ се появи странна, не особено ясна мисъл: „Благодаря на Господ, че моторът е английски“.
Точно пред стълбището се спъна в купчината торби за боклук и падна. За втори път падаше тук. Първия път торбите бяха омекотили падането ѝ и вероятно ѝ бяха „спестили“ счупване на врата или черепа.
Предметите вътре бяха студени и тежки, но не много твърди. Вик напипа едно нещо, което подозрително приличаше на ханш, а после и друго, с форма на гръден кош. Не искаше да се занимава с това, но ръцете ѝ започнаха да късат найлона, който бе пристегнат с тиксо.
Изригналата миризма не бе на мърша, а дори по-гадна — на джинджифил. Мъжът отдолу бе слаб и още си личеше, че някога е бил хубав. По-скоро бе мумифициран, отколкото разложен. Кожата му бе сбръчкана и пожълтяла, очите му бяха потънали в очните ямки. Бе отворил уста в безмълвен вик. Но впечатлението за викане може би се дължеше на оголване на зъбите вследствие на свиване на кожата.