Вик пусна въздишка, която прозвуча като ридание. Положи длан върху студеното лице на мъжа.
— Съжалявам — каза на мъртвеца.
Не можа да се въздържи, разплака се. По принцип не бе от плачливите, но в определени моменти сълзите бяха единствената смислена реакция. Плаченето бе нещо като лукс; мъртвите не тъжат, не ридаят за никого и нищо.
Погали отново бузата на мъжа. Когато палецът ѝ се допря до устните му, видя натъпкания в устата му лист хартия.
Мъртвецът я гледаше умолително.
Вик каза:
— Добре, приятелю.
Извади листа от устата му, без изобщо да се погнуси. Човекът бе посрещнал смъртта сам, а после бе изхвърлен като боклук. Независимо какво бе искал да каже, Вик бе готова да го изслуша, въпреки че вече нямаше как да му помогне.
Бележката бе написана с молив, с разкривен почерк. Бе използвал парче от опаковка на коледен подарък.
Мислите ми са достатъчно ясни, мога да пиша. За пръв път от много време. Най-важното:
• Аз съм Нейтан Деметър от Бранденбург, Кентъки.
• В плен съм на Бинг Партридж.
• Той работи за човек, на име Манс.
• Имам дъщеря, Мишел, която е красива и мила. Благодаря на Бог, че колата взе мен, а не нея. Моля, непременно ѝ дайте да прочете следното:
Обичам те, миличка. Не се плаша от болката, защото, когато затворя очи, виждам теб.
Няма проблем да си поплачеш, но не се отказвай от смеха.
Не се отказвай от щастието.
Нуждаеш се и от двете. Аз имах и двете.
Обичам те, дечко. Татко.
Вик прочете написаното веднъж, докато седеше до мъртвеца, и втори път — на долната стълбищна площадка. Гледаше да не се разплаче.
Малко по-късно избърса лицето си с длани. Погледна стълбите. Причерня ѝ за момент, като си спомни как се бе изтърколила по тях. Цяло чудо бе, че е жива. Бе слязла долу бързо, но щеше да ѝ отнеме много време да се качи. Лявото ѝ коляно пулсираше, пробождано от остра болка при всеки удар на сърцето ѝ.
Мислеше си, че разполага с цялото време на света да изкачи стълбите, но на средата на пътя телефонът отново зазвъня. Вик се поколеба, заслушана в ударите на чукчето върху камбанката. Заподскача нагоре, подпирайки се на парапета и почти без да стъпва на левия си крак. „Холандче в рокличка синя съм знайте, елате с мен на много неща да играете“ — пееше в главата ѝ момиченце с писклив глас. Вик от десетилетия не се бе сещала за тази свързана с играта на дама песничка.
Стигна до горната площадка, мина през вратата и тогава бе обляна от силна слънчева светлина. Чак ѝ прималя от яркото сияние. Телефонът продължаваше да звъни. Много скоро, който и да звънеше, щеше да се откаже.
Вик сграбчи слушалката на черния телефон, който бе сложен на стената, вдясно от вратата към сутерена. Подпря се на касата с лявата си ръка, като отбеляза, че все още стиска бележката от Нейтан Деметър. Допря слушалката до ухото си.
— Господи, Бинг! — каза Чарли Манкс. — Къде беше? Звъня като луд от сума ти време! Започнах да се тревожа да не си направил някоя щуротия. Няма нищо фатално в това, че не си с мен. Ще се отворят и други шансове, а междувременно възникнаха задачки за теб. Но първо ми кажи последните новини за нашата добра приятелка госпожица Маккуин. От телевизията разбрах, че е избягала от къщата в Ню Хемпшир. Чувал ли си нещо за нея? Какви ги върши тя според теб?
Вик вдиша и после бавно издиша.
— О, беше много заета — каза Вик. — Преди малко помогна на Бинг да освежи мазето си. Цветовете бяха адски скучни, така че боядисах стените в бинговочервено.
Последва дълго мълчание и Вик се зачуди дали Манкс не е затворил. Тъкмо се канеше да викне името му, когато той заговори отново:
— Опа! Да не би да намекваш, че бедният Бинг е мъртъв? Съжалявам, ако е така. Раздялата ни бе доста неприятна. Сега се чувствам виновен. Той бе едно голямо дете. Предполагам, правил е лоши неща, но няма как да го виним! Животът го направи такъв!
— Престани да дрънкаш за него. И ме чуй много добре! Идвам да взема сина си, Манкс! Гледай да не си наблизо, когато го намеря. Отбий. Където и да си, отбий. И пусни момчето ми да слезе от колата. Живо и здраво го искам. Кажи му да ме чака там и че ще дойда скоро. Изпълниш ли желанието ми, няма да се занимавам с теб. Ще те оставя да се измъкнеш. Така ще сме квит.
Не бе съвсем искрена, просто трябваше да говори такива неща.
— Как откри Бинг Партридж, Виктория? Много искам да разбера това. Както в Колорадо ли беше? По твоя мост ли мина?
— Уейн невредим ли е? Как е? Искам да говоря с него. Дай ми го!
— Пържещите се в ада искат ледена вода. Отговори на въпросите ми и ще видим… може и аз да отговоря на твоите. Кажи ми как се добра до Бинг.