Вик цялата трепереше.
— Кажи ми първо дали е жив. Ако не е, Господ да ти е на помощ. Ако не е, ако не е, Манкс, ще те сполети нещо много по-лошо от това, което се случи на Бинг!
— Добре е. Той е прекрасен мъничък лъч светлина! Засега това ти стига. Кажи ми как намери Бинг. Чрез мотоциклета ли? В Колорадо използва велосипед. Е, вече явно имаш ново превозно средство. То ли те отвежда при моста? Кажи ми и ще ти разреша да говориш с момчето.
Никаква лъжа не ѝ идваше наум, а и едва ли нещо щеше да се промени, ако той научеше истината.
— Да. Минах по моста. Той ме доведе тук.
— Така — подхвана Манкс, — сдобила си се с ново превозно средство. С мотор с допълнителна скорост, нали? Но той не те закара при мен. Закара те в Къщата на съня. Мисля си, че има причина за това. Притежавам кола с няколко допълнителни скорости, така че разбирам туй-онуй. Въпросните средства имат някои особености. — След кратка пауза добави: — Ти настоя да отбия и да пусна сина ти. Щяла си да стигнеш бързо до мястото. Мостът може да те отвежда до конкретни точки, нали? Логично изглежда. За мост става дума все пак. Двата края трябва да почиват върху нещо, дори ако въпросното нещо са идеи.
— Синът ми. Моят син. Искам да чуя гласа му. Ти обеща.
— Няма да се лъжем, я — каза Манкс. — Ето ти го, Вик. Чуй се с малчугана.
Магазин за фойерверки „Стреляй до луната“, Илинойс
В прашния слънчев следобед Манкс отби от пътя и насочи призрака към двора на магазин за фойерверки. На рекламната табела бе изобразена страховито издута луна, в едното око на която бе забита ракета, хвърляща огън. Уейн се засмя и стисна играчката си луна.
Магазинът представляваше продълговата сграда с дървен стълб за връзване на коне отпред. Тогава Уейн предположи, че са стигнали Запада, където бе преминала по-голямата част от живота му. На север също можеше да се видят такива стълбове, ако целта на собствениците бе селският вид, но на запад покрай тях понякога имаше конски тор, а това означаваше, че си в страната на каубоите. Макар че в днешно време много каубои караха АТВ и слушаха Еминем.
— В Коледната земя има ли коне? — попита Уейн.
— Елени — отвърна Манкс. — Опитомени бели елени.
— За яздене стават ли?
— Не, но вземат храна от ръката ти!
— Какво ядат?
— Каквото им дадеш. Сено. Захар. Ябълки. Не са придирчиви.
— И всичките са бели?
— Да. Обаче е трудно да ги забележиш в снега. В Коледната земя винаги е снежно.
— Можем да ги боядисаме! — възкликна ентусиазирано Уейн. — Така ще се виждат.
Напоследък му идваха вълнуващи идеи, и то много.
— Да — отвърна Манкс. — Това звучи забавно.
— Да ги боядисаме червени. Червени елени. Червени като пожарникарски камиони.
— Голяма веселба.
Уейн се усмихна при мисълта как опитоменият елен чака кротко да го боядисат в яркочервено. Прокара език по острите си нови зъби и започна да обмисля възможностите. Смяташе, когато пристигне в Коледната земя, да пробие старите си зъби, да ги наниже и да ги носи като огърлица.
Манкс посегна към жабката, отвори я и извади телефона на Уейн. Беше го използвал няколко пъти сутринта. Беше търсил Бинг Партридж, който обаче не бе вдигнал. Господин Манкс не остави съобщение.
Уейн погледна през стъклото. От магазина излезе човек, стиснал торба в едната си ръка. С другата бе хванал русо момиченце, което подскачаше като агънце. Щеше да е забавно да боядиса момиченцето в яркочервено. Да съблече дрехите ѝ, да я притисне на земята и да боядиса стегнатото ѝ гърчещо се телце. Цялата да я боядиса. Но за тази цел трябваше да ѝ обръсне главата. Уейн се зачуди за какво би могла да послужи торба с руса коса. Можеше да се измисли нещо забавно, със сигурност.
— Господи, Бинг! — възкликна Манкс. — Къде беше?
Отвори вратата и излезе от колата.
Момиченцето и баща му се качиха в един пикап и потеглиха. Уейн им помаха. Момиченцето го видя и отвърна на поздрава му. Еха, каква страхотна коса имаше само! Мека и златна. От нея можеше да се направи въже. С клуп, на който тя да бъде обесена. Адски шантава идея. Уейн се зачуди дали някога се е случвало човек да бъде обесен на собствената си коса.
Манкс говореше по телефона отвън. Крачеше напред-назад и изпод ботушите му се надигаха бели облачета прах.
Ключалката на задната дясна врата изщрака. Манкс отвори вратата и се наведе.
— Уейн? Спомняш ли си, че вчера се разбрахме, че ако слушаш, ще ти позволя да разговаряш с майка си. Не искам да си мислиш, че Чарли Манкс не си държи на думата! Ето ти я. Иска да разбере как си.