„Щом си решила да се гневиш — чу тя гласа на баща си, — използвай гнева, а не се оставяй той да използва теб.“
Наистина ли бе казал такова нещо? Нямаше представа, но чуваше гласа му в главата си.
Когато се нарева, очите ѝ смъдяха, а лицето ѝ гореше. Тръгна към мивката, но нещо я дръпна назад — бе забравила, че слушалката е все още в ръката ѝ. Навитият на спирала черен кабел се бе изпънал.
Вик сложи слушалката на мястото ѝ, после се вторачи в шайбата. Чувстваше се празна и пребита, но след изплакването на мъката — и някак умиротворена, както когато работеше по илюстрациите за „Търсача“.
Трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Трябваше да вземе решения.
В загадките в „Търсача“ винаги имаше голямо количество разсейваща визуална информация, много шум. Кулминацията в първата книга бе във вътрешността на чуждоземен космически кораб. Търсача трябваше да намери пътя до аварийната капсула, като междувременно изключи редица копчета за самовзривяване. Между него и свободата имаше лазери, заключени врати, контейнери с радиоактивни материали и гневни извънземни с вид на кубчета кокосово желе. Възрастните по-трудно се справяха със задачата. Вик стигна до извода, че причината е в това, че те се опитват да видят целия път, но ги затруднява многото информация. Много неща трябваше да се забележат, много неща трябваше да се обмислят. Децата обаче не влизаха в ролята на странични наблюдатели и не се концентрираха върху цялостната картина. Те си представяха, че са Търсача, героят в историята, и следяха какво той вижда във всеки един момент. Вик вярваше, че разликата между децата и възрастните е разликата между въображението и примирението. Смениш ли едното с другото, губиш пътя.
Вик осъзна, че не е нужно да намира Манкс. Беше толкова безнадеждно, като да уцелиш със своята стрела друга летяща стрела. Бе дала да се разбере, че ще използва моста си. Но това не бе необходимо. Тя знаеше къде отива той. Къде трябва да отиде. Можеше да се отправи натам, когато си поиска.
Но това би било изхвърляне. Коледната земя бе далече както метафорично, така и в действителност.
Трябваше да е готова за битка, когато се появи Манкс. Вероятно щеше да се наложи да го убие и трябваше да притежава подходящото за това средство. Имаше и друг проблем — какво ставаше с Уейн. Дали при пристигането си в Коледната земя той все още щеше да е себе си и дали сполитащото го бе обратимо.
Вик знаеше кой може да ѝ отговори за Уейн и кой за това как трябва да се бие. Щеше да си осигури средствата, нужни ѝ да удари Манкс право в сърцето. Обаче тези хора също бяха на път. Трябваше да се види с тях. Скоро.
Първо, Мишел Деметър бе загубила баща си и искаше да знае какво му се е случило. Предостатъчно бе стояла в неведение.
Съдейки по наклона на слънчевите лъчи, минаващи през кухненския прозорец, прецени, че е късен следобед. Небето представляваше тъмносин купол. Бурята явно бе отминала. Онези, които бяха чули избухването на бутилката със севофлуран, едва ли щяха да си помислят, че става въпрос за гръмотевица. Предположи, че е била в безсъзнание три или четири часа. Трябваше да прегледа купчината пликове, лежащи на кухненския плот. Адресът на Човека с противогаза бе:
Бинг Партридж
„Блок Лейн“ №25,
Шугъркрийк, Пенсилвания
Това щеше да е трудно за обясняване. Човек не може да се придвижи от Ню Хемпшир до Пенсилвания за четири часа, дори да дава газ до дупка. Помисли си, че не е нужно да обяснява. „Нека другите да си блъскат главата.“
Набра. Бе запомнила номера.
— Да? — каза Лу.
Не бе очаквала да вдигне Лу, а Хътър. Или онзи грозен полицай с рунтавите бели вежди, Долтри. Можеше да му каже къде да търси запалката си.
Като чу гласа на Лу, омекна и за момент увереността ѝ спадна. Осъзнаваше, че никога не го е обичала толкова, колкото той заслужава, и че той винаги я е обичал повече, отколкото тя заслужава.
— Аз съм — каза тя. — Подслушват ли?
— О, мамка му, Вик! А ти как мислиш?
Табита Хътър се включи в разговора:
— Тук съм, Вик. Успя да разтревожиш доста хора. Би ли ми казала защо избяга?
— Тръгнах да търся сина си.
— Знам, че криеш доста неща от мен. Изглежда, се страхуваш да ги споделиш. Но аз трябва да знам, Вик. Каквото и да си правила през последните двайсет и четири часа. Явно смяташ, че си постъпила правилно. Явно смяташ за нормално…
— Двайсет и четири часа? Как така… двайсет и четири часа?
— От толкова време те издирваме. Добре се справи с изчезването. Някой път трябва да го обсъдим. Би ли ми казала къде…