— Цели двайсет и четири часа! — възкликна Вик.
Фактът, че е изгубила цял ден, ѝ се струваше толкова невероятен, колкото кола да използва за гориво човешки души вместо безоловен бензин.
Хътър промълви:
— Вик, искам да не мърдаш от там, където и да си.
— Няма начин.
— Трябва…
— Не. Млъкни и ме слушай. Трябва да намериш едно момиче, казва се Мишел Деметър. Живее в Бранденбург, Кентъки. Баща ѝ е изчезнал в края на май и тя сигурно много се тревожи. Той е тук долу, в мазето. Мъртъв е. От доста време. Разбра ли?
— Да, аз…
— Погрижи се за него, по дяволите. Да не го тикнете веднага в някоя скапана морга. Нека някой поседи при него, докато не дойде дъщеря му. Дълго време е бил сам.
— Какво се е случило с него?
— Убил го е човек на име Бинг Партридж. Той е онзи с противогаза, който стреля по мен. Онзи, който според вас не съществува. Работеше за Манкс. Дълго време са били сподвижници.
— Вик, Чарли Манкс е мъртъв.
— Не. Не е. Видях го, видял го е и Нейтан Деметър. Деметър потвърждава казаното от мен.
— Вик, току-що ми каза, че той е мъртъв. Как го потвърждава? Успокой топката. Много ти се струпа на главата напоследък. Мисля, че имаш…
— Добре съм с главата. Не провеждам въображаеми разговори с мъртви хора. Деметър е оставил бележка, разбра ли сега? В нея се споменава Манкс. Лу! Лу, чуваш ли ме?
— Да, Вик. Ти добре ли си?
— Говорих с Уейн тази сутрин, Лу. Ще го намеря.
— О, боже — каза той с разтреперан глас. Като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — О, боже! Той какво ти каза?
— Не е пострадал.
— Виктория — намеси се Табита Хътър, — ти кога…
— Чакай! — кресна Лу. — Не можеш да се справиш сама. Не можеш да минеш по моста сама.
Вик се съсредоточи, сякаш се прицелваше с пушка в далечна мишена. С възможно най-ясен и спокоен глас каза:
— Чуй ме, Лу. Ще се отбия до едно място, а после ще се видя с един човек. Той може да ми осигури нещо, с което да излича света на Манкс.
— Информация ли ще ти даде? — попита Табита Хътър. — Виктория, Лу е прав. Не можеш да се справиш сама. Върни се. Върни се да поговорим. С кого ще се срещнеш? От каква информация имаш нужда?
Лу заговори бавно и с подрезгавял от вълнение глас:
— Махай се от там, Вик. Друг път ще обсъждаме фъшкии. Тръгнали са към теб. Махай се и отиди да правиш каквото трябва!
— Господин Кармоди? — подхвана Табита. В гласа ѝ се усещаше напрежение. — Господин Кармоди?
— Тръгвам, Лу. Обичам те.
— Аз също.
Личеше си, че той прелива от емоции.
Тя внимателно положи слушалката върху вилката.
Надяваше се, че Лу я е разбрал. Бе отвърнал: „Друг път ще обсъждаме фъшкии“, което бе обнадеждаващо. Думата имаше значение, което само Вик можеше да схване. Конските фъшкии бяха основна съставка на експлозива, с който баща ѝ от десетилетия взривяваше скали.
Докуцука до мивката и пусна студената вода. Изми си ръцете и наплиска лицето си. Кръв и мръсотия потекоха към канала под формата на красиви розови струйки. По цялото ѝ тяло, вероятно и в косата ѝ имаше парченца от Човека с противогаза. В далечината зави полицейска сирена. Хвана я яд, че не взе душ, преди да се обади на Лу. Не се бе сетила и да потърси оръжие. Вероятно се нуждаеше повече от оръжие, отколкото от шампоан.
Отвори задната врата и слезе внимателно по стълбите, като гледаше да не натоварва лявото си коляно. Трябваше да го държи изпънато, докато кара. Притесни се, че няма да може да сменя скоростите, после си спомни, че моторът е английски. Скоростният лост бе от дясната страна, нещо, което бе забранено в Съединените щати още преди тя да се роди.
Излезе от сенките на къщата и бе обляна от слънчева светлина. Светлината не бе ярка като през лятото, а чиста, мека и хладна, както подобава на сезона, когато се берат ябълки, играе се футбол и листата стават крехки, придобивайки есенни цветове. Много обичаше тази светлина. Винаги я бе обичала.
Заизкачва се по хълма с извърнато към слънцето лице. Затвори очи, за да може да концентрира сетивата си върху приятната топлина, разливаща се по кожата ѝ.
Воят на сирените се засилваше, доплеровият ефект го правеше променлив. Щяха да хвърчат глави, когато Табита Хътър разбереше, че са приближили къщата с надути сирени, предупреждавайки по този начин Вик.
Стигна върха на хълма и се заклатушка по паркинга. Погледна през рамо. Една полицейска кола мина по „Блок Лейн“ и спря пред къщата на Бинг. Ченгето дори не сви по алеята, а блокира пътя, паркирайки косо. Той се изстреля навън толкова рязко, че си удари главата в покрива и шапката му падна. Беше много млад. Вик не можеше да си представи да излиза с него, камо ли пък да бъде арестувана от него.