— Не ни напускай, Лу — каза тя. — Скоро ще дойде помощ.
Тя щракна с пръсти и погледът му регистрира присъствието ѝ. Лу примигна и се усмихна плахо.
— Харесвам обеците ти, Супергърл. Не те възприемах като Супергърл.
— Така ли? А като кого? — попита тя, за да го накара да говори.
Пръстите ѝ се спряха върху китката му. Дълго време не усещаше нищо, после дойде силно изтупване и нова порция тишина, и накрая поредица от бързи удари.
— Велма — каза той. — Нали се сещаш? От „Скуби Ду“.
— Защо? Защото и двете сме трътлести? — попита Хътър.
— Не, защото сте умни. Страх ме е. Би ли ми подържала ръката?
Тя му стисна ръката. Той нежно прокара палец по кокалчетата ѝ.
— Знам, че не вярваш на думите на Вик за Манкс — изтърси той със съскащ шепот. — Знам, че я смяташ за луда. Не можеш да позволиш фактите да застанат на пътя на истината.
— Ти да видиш — отвърна тя. — Каква е разликата?
Той я изненада със смеха си — припрян, безпомощен, глъхнещ.
Наложи се тя да се качи в линейката. Той отказваше да пусне ръката ѝ.
Хиър, Айова
На излизане от моста Вик изключи от скорост и наби спирачка. Спомняше си много добре как при предишното си посещение на библиотеката в Хиър се бе изтърсила на циментовата алея и си бе ожулила коляното. Съмняваше се, че в състоянието, в което бе в момента, би понесла падане. На мотора обаче не му пукаше за изключването от скорост и когато излезе на пътя зад библиотеката, двигателят просто угасна с обезсърчително хриптене.
Предния път паркът бе поддържан, сенчест и приятен — място, където да разпънеш одеяло и да легнеш да четеш. Сега имотът от половин акър представляваше кална нива, набраздена от гумите на булдозери и самосвали. Вековните дъбове и брези бяха изкоренени и струпани на купчина в единия край.
Една от пейките с чугунени крака бе оцеляла. Преди бе тъмнозелена, но сега боята се лющеше, а дъските бяха нацепени и избелели от слънцето. Маги дремеше на нея, отпуснала брадичка върху гърдите си, а слънцето я обливаше с безмилостните си лъчи. В едната си ръка държеше кутия с лимонада, около гърлото на която жужеше муха. От фланелката без ръкави стърчаха кльощави ръце, които бяха покрити с белези от изгаряния. Бе боядисала косата си в оранжево, но се виждаха прошарени кафяви корени. Майката на Вик не изглеждаше толкова стара, когато умря.
При вида на изнемощялата, съсухрена и самотна Маги Вик изпита болка, която бе по-остра от тази в лявото ѝ коляно. Спомни си в детайли как в изблик на гняв и паника бе замерила жената с папка и я бе заплашила с полиция. Чувството за вина я измъчваше, но тя не си позволи да го отхвърли. Остави го да гори — връхче на цигара, забито в кожата.
При спирането предната спирачка изпищя. Маги вдигна глава, отметна кичур изтъняла коса от очите си и се усмихна сънливо. Вик подпря мотора на стъпенката.
Усмивката изчезна така внезапно, както се бе появила. Маги се изправи тромаво на крака.
— О, В-в-вик. Какво е станало? Цялата си в кръв.
— Ако това ще те успокои, повечето не е моя.
— Ами не. Призлява ми. Предния път май сложих лепенка на коляното ти?
— Да, така беше. — Вик погледна към библиотеката. Прозорците на първия етаж бяха покрити с шперплатови плоскости. Пред желязната врата отзад бе изпъната жълта полицейска лента. — Какво се е случило с твоята библиотека, Маги?
— Е, определено е в-в-в-в-иждала и по-добри дни. Това важи и за м-м-м-ен — каза Маги и пусна една беззъба усмивка.
— О, Маги — измънка Вик и усети как в очите ѝ напират сълзи. Заради небрежно положеното червило на Маги. Заради струпаните на купчина мъртви дървета. Заради твърде яркото изгарящо слънце. Маги заслужаваше да има сенчесто място, където да си почива. — Чудя се коя от двете ни се нуждае повече от лекар.
— О, аз съм добре! Само дето з-з-з-аеквам повечко.
— А ръцете ти?
Маги изгледа някак учудено, с присвити очи съзвездията от изгаряния, после вдигна глава.
— Това ми помага да говоря нормално. Помага ми и за други н-н-н-неща.
— Кое ти помага?
— Б-б-олката. Хайде! Да влизаме! Мама Маги ще се п-п-п-о-грижи за теб.
— Нуждая се и от друго, Маги. Имам няколко въпроса към плочките ти.
— М-м-м-оже и да не отговорят — каза Маги и тръгна по пътеката. — Вече не се представят о-о-о-собено добре. Вече и те з-з-аекват. Но ще опитам. След като те почистя и о-о-обгрижа.
— Нямам време за обгрижване.
— Имаш, имаш. Той още не е п-п-пристигнал в Коледната земя. И двете знаем, че няма как да го хванеш, преди да е стигнал. Все едно да се опитваш да уловиш м-м-м-ъглата.