— Мога да ти превържа крака и да ти дам малко окси — каза Маги.
— Окси?
— Оксиконтин. Доста по-евтин е от хероина.
Наведе се, измъкна отнякъде ключ и отключи долното чекмедже. Бръкна вътре и извади оранжево шишенце, кутия цигари и червената торба с плочките за скрабъл.
— Въздържанието е дори по-евтино от оксиконтин — рече Вик. — От мен да го знаеш.
Маги сви рамене и отвърна:
— Само при нужда вземам.
Мушна цигара в ъгълчето на устата си и запали клечка кибрит от нокътя си — хубав трик.
— При нужда?
— Това е обезболяващо. С него преборвам болката. — Запали, вдиша дим и загаси клечката. — Това е. Какво ти има, Вик?
Вик полегна върху канапето. Трудно ѝ бе да свива и изпъва лявото си коляно, всяко помръдване бе мъка. Мъка бе и да го гледа, защото се бе издуло двойно и бе покрито с гадни лилави и кафеникави петна.
Заразказва за последните два дена каквото си спомняше от тях, като даваше обяснения, по-смущаващи дори от това, което трябваше да обяснят. Маги не я прекъсна нито веднъж, за да иска уточнения. Кранчето тече половин минута, после спря. Вик простена, когато Маги зави коляното ѝ със студена влажна кърпа и го притисна.
Маги отвори шишенцето и изтръска две бели хапчета. Ароматният синкав дим от цигарата я обгръщаше като призрачен воал.
— Не мога да ги взема — каза Вик.
— Можеш, можеш. Не е нужно да ги гълташ на сухо. Имам лимонада. Топла е, но е вкусна!
— Не, ще ми се приспи. Спала съм предостатъчно.
— Върху циментовия п-п-под? След като онзи те е напръскал с газ? Това не е никакъв с-с-сън. — Подаде ѝ таблетките. — Това е припадък.
— Може би след като поговорим.
— Ако ти помогна да събереш информация, обещаваш ли да си починеш, преди да отпрашиш с мотора?
Вик се пресегна и стисна ръката ѝ.
— Обещавам. — Маги се усмихна и потупа кокалчетата на Вик, но Вик не я пусна. Каза: — Благодаря ти, Маги. За всичко. За това, че се опита да ме предупредиш. За помощта. А се държах толкова лошо с теб в Хейврил. Съжалявам. Уплаших се. Това не е извинение. Нямам извинение. Иска ми се да върна времето назад. Нямаш си представа колко съжалявам. Но това са просто думи, ще ми се да направя нещо за теб.
Лицето на Маги засия като на дете, виждащо как хвърчило се издига в синьо, прекрасно синьо небе.
— О, недей, Вик. Ще се разплача! Нима на този свят има по-хубаво от думите? Освен това вече правиш нещо? Ти си тук. Радвам се, че има с кого да си поговоря! Не че е м-м-много забавно да се говори с м-м-м-ен!
— Шт! Тихо! Заекването ти хич не ме притеснява, то притеснява само теб. Предния път каза, че плочките ти и моят велосипед са ножове за разрязване на шевовете между реалността и въображението. Правилно съждение. Но могат да разрязват и други неща. Оказа се, че разрязват самите нас. Знам, че моят мост — Прекият път — ми нанася вреди. Ето тук. — Тя вдигна ръка и почука лявото си слепоочие. — Минавах по него прекалено често и съзнанието ми се „изкълчи“. Не съм наред. Изгорих собствения си дом. Изгорих живота си. Избягах от моите момчета, защото ме бе страх да не им навредя или да не ги разочаровам. Това ми причини моят нож. А ти имаш проблеми с говора…
— Д-д-де да м-м-ожех да си отрежа с него езика!
— Изглежда, че само Манкс не кърви, като използва психическия си нож.
— О, не! Б-б-бъркаш, Вик! При М-м-анкс е най-лошо! Цялата му кръв е изтекла!
Маги притвори очи и дръпна силно. Връхчето на цигарата затрепка в мрака. Тя свали цигарата, изгледа я замислено и я заби в голото си бедро през една от дупките в дънките си.
— Боже! — изкрещя Вик.
Надигна се толкова рязко, че стаята политна на една страна, а стомахът ѝ — на друга. Отпусна глава върху поставката за ръце, виеше ѝ се свят.
— За добро е — изсъска Маги през зъби. — Искам да мога да разговарям с теб. А не само да те пръскам с лайна. — Заради болката дишаше учестено. — Само така успявам, понякога, да накарам плочките да кажат нещо. Налагаше се. За какво говорехме?
— О, Маги!
— Чудо голямо. Хайде да започваме, иначе ще се наложи да го направя отново. А колкото по-често го правя, толкова по-слаб е ефектът.
— Каза, че на Манкс му е изтекла кръвта.
— Точно така. Призракът го прави млад и силен. С-съхранява го. Но накърнява способността му да изпитва съжаление и да съчувства. Знаеш ли какво е изрязал неговият нож? Човечността му.
— Да. Само че ще изреже и тази на сина ми. Колата променя децата, които Манкс вози към Коледната земя. Превръща ги във вампири или нещо подобно. Нали?