— Може да се каже — отвърна Маги. Олюля се, болката в крака я накара да затвори очи. — Коледната земя е проекция, нали? Място, което Манкс е създал чрез мислите си.
— Измислено място.
— О, съвсем реално е. Идеите са не по-малко реални от камъните. Твоят мост е истински. Не е точно покрит мост, разбира се. Гредите, покривът и дъските са просто декор, зад който се крие същината. Когато си дошла тук от къщата на Човека с противогаза, не си прекосила мост. Прекосила си идея, която прилича на мост. А когато М-м-манкс стигне в Коледната земя, ще е стигнал в идея за щастие, която прилича на… не знам… работилницата на Дядо Коледа?
— Мисля, че е увеселителен парк.
— Увеселителен п-парк. Това звучи логично. За Манкс вече няма щастие. Само забавление. Идеята е за безкрайно забавление и вечна младост, облечени във форма, която ограниченият му мозък може да разбере. Колата е инструментът, който отваря пътя. Страданията и нещастията са енергията, която задвижва колата и ѝ позволява да стигне до онова м-м-ясто. Ето защо той трябва да взема деца със себе си. Призракът се нуждае от нещо, което той вече не притежава. Смуче нещастие от децата, както вампир от нискобюджетен филм смуче кръв.
— А когато той ги употреби, те стават чудовища.
— Продължават да са деца, мисля си. Те са просто деца, които не разбират от нищо друго освен от забавления. Превръщат се в идеята на Манкс за детско съвършенство. Той иска децата в-в-ечно да са невинни. Невинността има своите недостатъци. Невинни дечица късат крилата на мухи, защото никой не им е обяснил, че това е лошо. Това е невинността. Колата взема исканото от Манкс и променя децата така, че да могат да живеят в света на мислите. Заостря зъбите им и им отнема нуждата от топлина. Предполагам, че в света на мислите е доста студено. А сега си вземи хапчето, Вик. Нужна ти е почивка, щом си решила да се изправиш срещу н-н-его.
Протегна ръка, за да ѝ подаде таблетката.
— Обаче ще отговориш на въпросите ми. Чрез плочките.
— Не си ме питала нищо досега.
— Искам да знам как мога да го убия наистина. Той уж умря в затвора, но…
— Мисля си, че знаеш отговора.
Вик взе оксиконтина и кутията с лимонада, подадени ѝ от Маги. Напитката беше топла и сладка, хубава. Глътна хапчето, което леко нагарчаше.
— Колата — каза Вик. — Призракът.
— Да. Когато колата се разпадне, и той се разпада. Изглежда, че някой е извадил двигателя ѝ, вследствие на което Манкс е умрял. Но когато при ремонта двигателят е бил върнат на мястото му, е станало страшно. Щом колата е в движение, и той е.
— Значи, ако унищожа колата, унищожавам него.
Маги дръпна жадно от цигарата си. Връхчето ѝ засвети като звезда.
— Определено.
— Добре — каза Вик.
Бяха изминали едва няколко минути, откакто глътна хапчето, но то вече действаше. Когато затвори очи, имаше чувството, че възседнала стария си ралей се плъзга през мрачна гора…
— Вик — прошепна Маги.
Вик вдигна глава и запримигва. Усещаше, че всеки момент ще заспи.
— Силно хапче — измънка тя.
— Какво искаш да питаш плочките ми? Сега е моментът да ми кажеш.
— Детето ми. Ще се наложи да отида в Коледната земя, за да си го прибера. Ще стигнат там тази вечер вероятно или утре сутринта. И аз ще бъда там. Но дотогава Уейн… ще се е променил. Усетих промяната по гласа му. Той се съпротивлява, но колата непрестанно го обработва. Мога ли да го възстановя? Това искам да знам. Има ли начин да бъде излекуван?
— Не знам. Досега никое дете не се е връщало от Коледната земя.
— Ами питай. Плочките ще помогнат, нали?
Маги приседна на пода. Раздруса леко прокъсаната торба. Плочките затракаха.
— Да видим какво ще излезе — каза тя и мушна ръката си вътре.
Поразбърка плочките, извади шепа от тях и ги метна на пода.
ХОХОХОХО
Маги ги изгледа разочаровано.
— Напоследък само това получавам. Прегръдки и целувки за самотното заекващо момиче.
Събра плочките и ги върна обратно в кадифената торба.
— Добре. Нищо. Струваше си да опитаме. Няма как да знаеш всичко. Няма как да разбереш всичко.
— Не — промърмори Маги. — Когато човек търси нещо в библиотека, трябва да може да го намери.
Бръкна в торбичката и извади нова шепа плочки. Хвърли ги на пода.
РРРРРРРР
— Я не ми се плезете! — каза тя.
Събра плочките и ги върна в чантата, после отново бръкна. Този път ръката ѝ изчезна почти до лакътя и Вик чу звука на стотици стържещи и тракащи плочки. Маги повтори упражнението.