— Моментът не е много подходящ.
— Артериалната стеноза е доста коварно нещо — обясни Билбо. — Не предупреждава. Просто удря, когато си иска.
Долтри измъкна мобилния си телефон.
— Тук не е позволено да се използват телефони.
— Къде е позволено?
— Трябва да минете през Спешното отделение и да излезете отвън.
Долтри кимна и изгледа неодобрително Лу.
— Не мърдайте от тук, господин Кармоди.
Обърна се и закрачи към вратата.
— И тъпакът си би камшика — прошепна Билбо.
— А ако аз искам да проведа разговор? — попита Лу. — Може ли да звънна, преди да ме е хванало приспивателното? Става въпрос за сина ми, човече. Чу ли за сина ми? Трябва да се обадя на родителите си. Няма да могат да мигнат цяла нощ, ако не ги информирам за случващото се.
Това бе лъжа. Ако се свържеше с майка си по телефона и започнеше да ѝ говори за Уейн, тя нямаше да има представа за какво ѝ говори. Дори Лу не разпознаваше понякога, беше на система, поддържаща живота ѝ. Баща му още по-малко се интересуваше от новините. Беше умрял преди четири години.
— Мога да ти осигуря телефон — каза Билбо. — Ще го включим в контакта до леглото. Ти си почивай. Връщам се след пет минути.
Спусна завесата и тръгна нанякъде.
Лу нямаше намерение да се мотае. Отново бе момчето с мотор, което качи кльощавата Вик Маккуин. Помнеше как ръцете ѝ трепереха, обвити около кръста му.
Спусна краката си на пода и извади абоката. От дупката на иглата се надигна кърваво балонче.
Когато бе чул гласа на Вик в слушалката, усети как в главата му нахлува кръв и слепоочията му започват да пулсират. Главата му натежа, сякаш бе пълна с течен метал, а не с мозъчна материя. Най-лошото обаче бе, че периферното му зрение даваше да се разбере, че стаята се движи. Догади му се от усещането за въртене и трябваше да се взре право в масата, за да го тушира. Но тогава главата му стана толкова тежка, че той се катурна и столът, на който седеше, отхвръкна назад.
— Това не е сърдечен удар, нали? — бе попитал той лекарката, която преслушваше гърлото му. — Защото, ако е, не ми се стори чак толкова страшно.
— Не. Не е сърдечен удар. Най-вероятно става въпрос за исхемична криза — каза младоликата чернокожа жена.
— Да. Така си и мислех. Че или е сърдечен удар, или схематична криза.
— Исхемична. Това е нещо като малък удар. Чувам кухо свистене в сънната ти артерия.
— А, това си слушала, значи. Щото тъкмо се канех да ти кажа, че сърцето ми е по-надолу.
Тя се усмихна. Човек би си помислил, че ѝ иде да го щипне по бузата и да му даде курабийка.
— Чувам сериозно натрупване на плака.
— Наистина? Мия си зъбите два пъти дневно.
— За друг вид плака говоря. По кръвоносните ти съдове. Твърде много бекон. — Потупа го по корема. — Твърде много масло в пуканките. Нужна ти е ангиопластика. Вероятно и стент. Иначе може да получиш масивен инфаркт.
— Поръчвам си салати, когато ходя в „Макдоналдс“ — отвърна той и с изненада установи, че очите му се насълзяват.
Добре че симпатичната агентка от ФБР нямаше да го види разплакан отново!
Сега Лу измъкна боксерките и дънките си от хартиената торба и ги навлече под болничния халат.
Беше припаднал след разговора с Вик. Светът бе станал мазен и хлъзгав, така че не бе успял да се задържи за него; просто се бе изхлузил покрай пръстите му. Но до момента на припадъка я бе слушал внимателно. По интонацията ѝ бе разбрал, че иска нещо от него, че се опитва да му подскаже нещо. „Чуй ме, Лу. Ще се отбия до едно място, а после ще се видя с един човек. Той може да ми осигури нещо, с което да излича света на Манкс.“
Табита Хътър и другите ченгета, слушащи разговора, си помислиха това, което Вик искаше да си помислят — че става въпрос за информация. Получи се същото като в илюстрациите на Вик към „Търсача“, само дето картината бе от звуци, не от цветове. Не виждаш това, което е пред очите ти, защото не знаеш как да гледаш… или, в този случай, да слушаш. Но Лу винаги бе знаел как да я слуша.
Лу свали халата и облече ризата.
Баща ѝ се занимаваше с взривяване на канари, пънове и стари мостове, бе взривил и отношенията си с Вик, и то без да му мигне окото. Не бе виждал Уейн на живо, а с Вик се чуваше по телефона веднъж годишно. Лу по-често разговаряше с него и му пращаше по имейла снимки и видеа с Уейн. Вик казваше, че баща ѝ не е стока — посягал на жена си и кръшкал. Но се усещаше, че го обича — вероятно почти колкото сина си.
Лу не се бе срещал с него, но знаеше къде живее, кой е телефонният му номер… и че Вик ще отиде при него. Лу щеше да я чака там. Тя бе намекнала, че го иска там.