Надникна покрай завесата и погледна към коридора между редиците легла.
Видя лекар и медицинска сестра. Бяха с гръб към него и пишеха на някакви листове. Лу излезе, стиснал маратонките си в ръка, зави надясно и мина през летящите врати.
Отправи се натам, накъдето предполагаше, че е входът на Спешното отделение. Поспря за малко, колкото да нахлузи маратонките си марка „Ванс“.
Таванът на фоайето бе висок над десет метра и от него висяха плочи от розов кристал, същинска крепост на самотата. Имаше фонтанче от черен мрамор. Ехтяха гласове. Миризмите на кафе и мъфини, които идеха откъм „Дънкин Донътс“, накараха стомаха му да закопнее за храна. Помисли си, че сега за него хапването на поръсени със захар понички е като да мушне дулото на зареден револвер в устата си.
„Не ми трябва да живея вечно — помисли си. — Само се моля да ми стигнат дните да спася сина си.“
Пред входа спря такси и от него слязоха две монахини. Това си бе същинска Божия намеса, доколкото можеше да прецени Лу. Той задържа вратата отворена, за да могат да минат, после се отправи към таксито. Задната седалка изскърца жално под тежестта му.
— Къде отиваме? — попита шофьорът.
„В затвора“ — помисли си Лу, но каза:
— Гарата.
Билбо Принс видя как таксито се отлепя от тротоара, изпускайки синкав дим. Запомни номерата му. После мина по доста коридори и стълбища, преди да стигне до другия вход на болницата. Дъртото ченге Долтри чакаше там с димяща цигара в ръка.
— Тръгна си — каза Билбо. — Както предположихте. Излезе през фоайето и хвана такси.
— Номера на таксито запомни ли?
— И него, и регистрационния — отвърна Билбо и му ги каза.
Долтри кимна и извади мобилния си телефон. Натисна някакъв бутон и се извърна настрани.
— Да. Тръгна — каза на човека отсреща. — Хътър каза само да го следим, така че го следим. Виж къде ще отиде дебелото копеле и бъди готов да се намесиш, ако пак му се задръсти нещо.
Долтри затвори, метна фаса на земята и тръгна към паркинга. Билбо го догони и го потупа по рамото. Онзи се обърна. Сбърчи чело, сякаш се чудеше откъде познава Билбо.
— Това ли е всичко? — попита Билбо. — Ами възнаграждението?
— О, о, да. — Долтри бръкна в джоба си, извади десетачка и я пъхна в ръката на Билбо. — Ето ти. Живей дълго и просперирай. Нали така казват тези от „Стар Трек“?
Билбо отмести поглед от мръсната десетдоларова банкнота — беше очаквал поне двайсетачка — и се загледа в татуировката си на „Серенити“.
— Да, предполагам. Но аз не съм фен на „Стар Трек“. Това е „Серенити“, не „Ентърпрайз“. Аз съм Кафяво палто, човече.
— Какъвто цвят ти кажат, такъв ще носиш — изсмя се Долтри.
Част от пръските попаднаха върху лицето на Билбо.
На Билбо му се прииска да метне банкнотата в краката му и да му обърне гръб, но реши да не се прави на обиден. Събираше пари за татуировка на Бъфи на рамото. А мастилото хич не бе евтино.
Хиър, Айова
Маги се събуди с ръка, преметната над талията на Вик, главата на Вик бе подпряна на гръдната ѝ кост. Маги никога не бе лягала с толкова красива жена и искаше да я целуне, но не смееше. Всъщност по-скоро искаше да разреши сплетената и разрошена от вятъра коса на Вик и да я накара да заблести. Искаше да измие стъпалата на Вик и да ги намаже с крем. Щеше да е хубаво да разполагат с повече време, за да поговорят и за други неща освен за Чарли Манкс. Не че на Маги ѝ се говореше. Тя искаше да слуша. Изпитваше ужас, когато се налагаше да отвори голямата си т-т-тъпа уста.
Маги разбра, макар да не се бе наспала, че няма да може да заспи скоро. Отдръпна се от Вик, приглади назад косата си и стана. При положение че Вик спеше, Маги можеше да направи нужното плочките да проговорят.
Запали цигара. Запали и свещ. Сложи си шапката. Придърпа торбата с плочките и развърза златните ѝ връзки. Загледа се в мрака и дръпна жадно от цигарата си. Беше късно и ѝ се искаше да натроши малко окси и да посмърка, но първо трябваше да свърши работа на Вик. Дръпна надолу яката на бялата си риза, оголвайки лявата си гърда. Затвори очи и забоде цигарата в нежната кожа в горната част на гърдата, като простена тихо през зъби. Усети мирис на изгоряла плът.
Метна цигарата и се надвеси над бюрото, стиснала здраво ръба му. Сълзи пареха очите ѝ. Болката бе остра, силна… Прекрасна. Свещена.
„Сега — помисли си, — сега е моментът.“ Разполагаше с минута-две да накара плочките да дават смислени отговори. Понякога ѝ се струваше, че само тази битка е важна — да извлечеш смисъл от световния хаос. Във вид на думи.