Скрито под каменния свод в далечния край на помещението, момчето я наблюдаваше.
— Хей! — изкрещя тя отново. — Хей, копеленце!
— Късно твърде е вече но, сили всички с се съпротивлявам — каза той и се заклати като матрьошка. — Мен след върви не, моля, моля, моля.
— Хей!
Не го слушаше, не можеше да го слуша, а и бездруго той дрънкаше безсмислици.
Огледа се за нещо, с което да загаси огъня. Наведе се и взе един от спалните чували, беше синкав, хлъзгав, миришещ на повръщано. Мушна торбата с плочките под мишницата си, набута чувала в кошчето и го натисна силно, задушавайки огъня. Топлината и гадната миризма на горящ найлон и опърлен метал я накараха да се отдръпне.
Когато вдигна глава, момчето го нямаше.
— Да се махаш веднага от моята библиотека! Махай се, че ако те хвана, лошо ти се пише!
Той се изсмя отнякъде. Маги не можа да определи къде се е скрил. Смехът му бе ефирен, ехтящ, непроследим, същинско пърхане на крила високо сред покривните греди на изоставена църква. Спомни си надписа: „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите“.
Треперещите ѝ крака я понесоха към фоайето. Ако хванеше откаченото пияно копеленце, то щеше да престане да си мисли, че Господ е изгорял жив. Щеше да си помисли, че Господ е страховита библиотекарка с лесбийски наклонности.
Маги прекосяваше залата с периодика, когато изсвистя ракета. Звукът сякаш разтресе нервните ѝ окончания, идеше ѝ да се разпищи и да се скрие някъде. Вместо това се затича, пухтейки, приведена като войник, който е подложен на вражески огън.
Стигна до централната зала, чийто покрив бе висок двайсет метра, точно навреме, за да види как ракетата се удря горе, рикошира и се понася към мраморния под сред вълна от изумрудени пламъци и пропукващи искри. Миришещият на химикали дим се виеше из цялото помещение. Западаха петънца странна зелена светлина — радиоактивен адски снеговалеж. Смахнатият дребосък бе дошъл да изгори библиотеката, да, да я изгори! Ракетата се блъсна в стената вдясно и експлодира, просветвайки ярко, а Маги писна и се приведе, като прикри лицето си с длан. Една искра парна голата ѝ предмишница и я накара да подскочи.
Момчето се захили идиотски в читалнята и побягна.
Ракетата бе изгаснала, но димът блещукаше с неземен нефритен оттенък.
Маги се втурна след хлапака, без да се замисля, движена изцяло от гняв и страх. Той не можеше да избяга през предната врата, която бе заключена отвън с катинар, но читалнята имаше авариен изход, чиято врата скитниците постоянно държаха отворена. Зад нея бе източният паркинг. Можеше да залови злосторника там. Не знаеше какво ще направи, когато го докопа, а и я бе страх да мисли по въпроса. Когато влезе в читалнята, видя как външната врата се затваря.
— Мръсник! — изсъска тя. — Мръсник!
Бутна вратата и излезе на паркинга. В далечния край единствената оцеляла улична лампа сияеше сред блед ореол. Средата на паркинга бе ярко осветена, но краищата тънеха в мрак. Копелето чакаше до стълба на лампата. Бе запалило бенгалски огън, наблизо имаше контейнер с книги.
— Ти да не си полудял бе! — кресна Маги.
Момчето се провикна:
— Виждам те през моя магически прозорец! — Очерта огнен кръг във въздуха на нивото на лицето си. — Сега главата ти гори!
— А̀ си запалил огън там, а̀ е загинал някой, ти например, задник!
Маги се задъхваше, крайниците ѝ трепереха и настръхваха странно. Стисна торбата с потната си длан. Закрачи по паркинга. Вратата на аварийния изход изщрака и се затвори. „По дяволите, момчето е ритнало камъка, който не ѝ позволяваше да се самозаключи.“ Сега, за да влезе, трябваше да заобиколи сградата.
— Виж! — провикна се детето. — Виж! Мога да пиша с огън!
Той размаха пръчицата и ярката бяла светлина остави послеобрази върху зрителния нерв на Маги, създавайки илюзия за пулсиращи букви.
Б
Я
Г
А
Й
— Кой си ти? — попита тя и се олюля.
Стоеше насред паркинга и се чудеше дали очите ѝ не ѝ играят някакви номера. Той наистина ли бе изписал дума?
— Виж! Мога да направя снежинка! Мога да създам Коледа през юли!
Той изрисува снежинка във въздуха.
Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.
— Уейн?
— Да?
— О, Уейн! Мили боже!
Чифт фарове блеснаха в сенките зад контейнера. Бяха разположени близко един до друг, като при старите коли. Машината бе черна, затова не бе успяла да я забележи.
— Здравейте! — провикна се някой. Седеше на пасажерската седалка, всъщност не, зад волана, колата бе английска. — Чудесна нощ за шофиране! Елате насам, госпожице Маргарет Лей! Вие сте, нали? Изглеждате точно като на снимката във вестника!