Маги присви очи срещу фаровете. Каза си, че трябва да се размърда, че не бива да стои насред паркинга, но стъпалата ѝ сякаш бяха залепнали за асфалта. Вратата на аварийния изход бе недостижима. Дали бе на десетина крачки, или на десет хиляди, все тая, освен това бе чула как ключалката ѝ изщрака при затварянето.
Помисли си, че ѝ остават минута-две живот. Запита се дали е готова. Мислите ѝ се стрелкаха като уплашени врабчета, а точно в този момент бе от първостепенна важност да запази самообладание.
„Той не знае, че Вик е тук“ — рече си тя.
„Прибери момчето! Спаси го!“
„А Уейн защо не бяга?“
„Защото вече не може. Защото не знае, че трябва да бяга. Или знае, но не може да се контролира.“
Но той се бе опитал да я предупреди, бе написал „бягай“ с огън. Може би дори и в библиотеката се бе опитвал по някакъв особен начин да покаже, че я грози опасност.
— Господин Манкс? — провикна се Маги.
Все още не можеше да помръдне.
— Цял живот ме търсихте, госпожице Лей! — отговори на висок глас той. — Е, ето ме! Кой казва, че сънищата не се сбъдват! Елате, сигурен съм, че имате много въпроси към мен. Аз също имам много въпроси към вас! Елате да седнете при нас. Ще ви почерпя с царевица!
— О-о-оставете м-м-м-м… — подхвана Маги, но се запъна.
Езикът ѝ бе също толкова безпомощен, колкото краката. Искаше да каже: „Оставете момчето“, но заекването я бе провалило.
— Н-н-н-не т-те р-р-азбирам — изкрещя Манкс.
— Майната ти! — каза.
Най-сетне се бе получило. Въпреки че този израз винаги я бе затруднявал.
— Ела тук, кльощава кучко! Влизай в колата. Или се качваш при нас, или ще те прегазя. Последен шанс.
Пое си дълбоко въздух и ѝ замириса на… парфюм от гниещи хартии, изсъхнали на силното юлско слънце. Това вдишване можеше да обобщи цял един живот. Моментът идеше.
Тогава си помисли, че няма какво повече да каже на Манкс. Бе казала всичко. Извърна глава и се вторачи в Уейн.
— Трябва да избягаш, Уейн! Бягай и се скрий!
Бенгалският огън бе изгаснал. Струйка сивкав дим се виеше към небето.
— Защо да бягам? — отвърна той. — Съжалявам толкова. — Закашля се. Крехките му рамене подскочиха. — Отиваме в Коледната земя! Там ще е забавно! Съжалявам толкова. — Закашля се отново и викна: — Ти бягай! Играта ще е интересна! Контролирам се да мога не!
Гумите изсвириха остро по асфалта. Парализата я пусна. Или може би никога не я бе хващала. Може би мускулите и нервите ѝ още от самото начало са били наясно, за разлика от съзнанието, че няма измъкване. Спусна се към Уейн. Абсурдната идея се състоеше в това да скрие момчето в гората. Мина пред призрака. Обля я ледена светлина. Двигателят ръмжеше. Никога не бе чувала толкова шумен двигател, толкова победоносен рев.
Стрелна очи настрани и си помисли: „Дано съм подготвена“. Предната решетка бе толкова близо, че от страх сърцето ѝ подскочи към гърлото. Той не бе насочил ролса към нея, смяташе да се плъзне покрай нея. С едната си ръка стискаше волана и беше изнесъл горната половина на тялото си през отворения прозорец. Вятърът зализваше черната му коса назад, оголвайки високото му чело. Ококорените му очи гледаха хищно, изражението на лицето му излъчваше доволство. В дясната си ръка държеше сребрист чук… голям колкото Господ.
Тя не усети кога чукът се стовари върху врата ѝ. Чу се изпукване като от настъпена електрическа крушка. Пред очите ѝ проблесна ярка светлина. Шапката ѝ хвръкна настрани като фризби. Краката ѝ уж продължиха да препускат по асфалта, но когато погледна надолу, видя, че са във въздуха. Бе полетяла.
Маги се блъсна в страничната част на колата. Завъртя се, падна и се затъркаля, размахвайки безпомощно ръце. Премята се дълго, преди да застине по гръб до далечния бордюр. Бузата ѝ бе опряна в грубата асфалтова настилка. „Бедната Маги!“ — помисли си тя, изпълнена с искрено, но някак примиренческо самосъжаление.
Не можеше да си вдигне главата, нито да я извърне. С периферното си зрение видя, че левият ѝ крак се е извил навътре в коляното по изключително неестествен начин.
Кадифената торба лежеше наблизо, бе блъвнала плочки. Видя буквите У и Ф, и някои други. От тях се получаваше „Уф“. „Знаете ли, че умирате, госпожице Лей? Не, но охнете и ще се коригирам — помисли си тя и се изкашля по начин, който бегло приличаше на смях. На устните ѝ изникна розово балонче. Кога се бе напълнила с кръв устата ѝ?