По булеварда мина полицейска кола с надута сирена. Може би някой бе видял призрака. Може би бяха намерили сина ѝ.
— Не — рече Пит. — Не е гривна. Друго е.
Бръкна под касата и извади сребрист чук. Постави го на плота. В единия му край имаше кръв и косми.
Вик имаше чувството, че в съня ѝ светът е гигантска найлонова торба, която изведнъж се набръчква и свива около нея.
— Не — каза Вик. — Не го искам. Не съм дошла за това. Това не е хубаво.
Отвън полицейската сирена замлъкна, надавайки еднократен пиукащ звук.
— Смятам, че е хубаво — каза стисналият дръжката Чарли Манкс. През цялото време Чарли Манкс бе зад щанда, Чарли Манкс, облечен като готвач, с окървавена престилка, накривена бяла шапка и петънце крем върху кокалестия нос. — А което е хубаво, си остава хубаво, независимо колко глави си разбил с него.
Той вдигна чука, а Вик изпищя и се отдръпна обратно в…
Реалният живот
Вик се събуди с усещането, че се е успала и че нещо не е наред.
Чуваше приглушени от каменните стени гласове, мъжки гласове. Не можеше да долови думите. Замириса ѝ на изгоряло. Помисли си, че е пропуснала някакво събитие, затворена в звуконепроницаемия саркофаг на медикаментите на Маги.
Надигна се в седнало положение. Трябваше да се облече и да се маха от тук.
След няколко секунди осъзна, че е облечена. Дори не си бе свалила маратонките, преди да легне да спи. Лявото ѝ коляно имаше отровнолилав цвят и беше дебело, колкото коленете на Лу.
Горящата червена свещ се отразяваше в стъклото на аквариума. На бюрото имаше бележка; Маги ѝ бе оставила съобщение, преди да си тръгне. Мъдра постъпка. Вик стрелна с очи револвера преспапие, който затискаше листа. Вик копнееше за наставления, които да ѝ помогнат да спаси Уейн, да подобри състоянието на крака и главата си и да улесни живота си. Но дори бележка, посочваща къде е отишла Маги, би я задоволила: „Отивам в нощния магазин за храна и лекарства, ще се върна скоро“.
Вик отново чу гласовете. Някой срита празно кенче наблизо. Хората се приближаваха и когато влезеха в детското крило, щяха да видят свещта, ако не я загасеше. Осъзнаваше, че може би вече е твърде късно. Чу хрущене на стъкла под тежки обувки.
Тя скочи. Коляното ѝ се огъна. Падна и прехапа устни, за да спре надигащия се писък.
Вик се опита да стане, но кракът ѝ отказваше да ѝ съдейства. Изпъна го внимателно, притвори очи, борейки се с болката, и се повлече по пода, като се изтласкваше напред с длани и с дясното си стъпало. Така спести болка, но се натовари с унижение.
Дясната ѝ ръка сграбчи облегалката на стола на колелца. Лявата легна върху ръба на бюрото. Вик се набра и се изтласка над бюрото. Мъжете бяха в другото помещение, точно зад стената. Фенерчетата им все още не се бяха насочили към аквариума и тя си помисли, че е възможно да не са забелязали мътното жълтеникаво сияние на свещта. Наведе се да я духне, но застина, вторачена в листа с печат на библиотеката.
„Когато ангелите паднат, децата се прибират вкъщи.“
Хартията имаше петна, сякаш някой бе плакал, четейки съобщението.
Отсреща един мъж каза:
— Ханк, там свети нещо.
Секунди по-късно се чу бърборене по радиостанция, а диспечерът предаде кодирано с цифри съобщение.
— Десет-петдесет и седем в библиотеката, шестима полицаи на местопрестъплението, загинал човек.
Вик се бе навела да духне свещта, но това „загинал човек“ я спря. Мислите ѝ се насочиха в друга посока.
Вратата зад нея се открехна, чу се звук от търкане на дърво в камък, после парче стъкло се изтърколи настрани.
— Извинете — каза човекът. — Госпожо, бихте ли дошли насам? Държа да виждам ръцете ви.
Вик вдигна пистолета на Чехов, извърна се и го насочи към гърдите му.
— Не.
Бяха двама. Не бяха извадили пистолетите си, което не я изненада. Съмняваше се, че по време на служба полицаите разкопчават кобурите си по-често от веднъж годишно. Дебелички бяха. Единият насочи мощно фенерче към нея. Другият бе замръзнал на прага.
— Ау! — изписка момчето с фенерчето. — Пистолет! Пистолет!
— Млъквай! Не мърдай от там! — изръмжа тя. — Ръцете ви да не доближават коланите. И хвърли скапаното фенерче! Заслепява ме.
Ченгето го хвърли и светлината веднага угасна.
Луничавите уплашени дебеланковци стояха неподвижно, а свещта хвърляше отблясъци върху лицата им. Единият вероятно тренираше отбора от Малката лига на сина си. Другият вероятно бе станал полицай заради безплатните млечни шейкове в „Макдоналдс“. Приличаха ѝ на хлапета, които си играят на стражари и апаши.