— Кой е умрял? — попита тя.
— Госпожо, трябва да свалите този пистолет. Може да пострада някой.
Гласът му потреперваше.
— Кой? — попита тя, идеше ѝ да се разкрещи. — По радиото казаха, че някой е загинал. Кой? Казвайте веднага!
— Някаква жена — отвърна момчето, което стоеше отзад на прага. Този отпред бе вдигнал ръце. Вик не виждаше ръцете на задния, нищо чудно той да се канеше да извади пистолет. — Нямаше документи у нея.
— Какъв цвят е косата ѝ? — изкрещя Вик.
Другият отвърна:
— Познавате ли я?
— Какъв цвят е косата ѝ, попитах!
— Оранжева. Познавате ли я? — попита стоящият на прага, който вероятно бе извадил пистолета си.
Трудно ѝ бе да приеме, че Маги е мъртва. Както е трудно да умножаваш дроби, когато си настинал — твърде много и тежка работа. Само допреди малко двете лежаха на канапето, допрени една до друга. Топлината на Маги бе приспала Вик. Потресаващо бе, че Маги се е измъкнала и е умряла някъде, а Вик е продължила да спи. На всичкото отгоре само преди няколко дена Вик се бе разкрещяла на Маги, бе я наругала и заплашила. Това бе къде-къде по-грубо и осъдително от това да си спи кротко, докато тя умира на улицата.
— Как? — попита Вик.
— Кола може би. Изглежда, я е прегазила кола. Боже! Свалете този пистолет. Свалете го и ще поговорим на спокойствие.
— Ще се въздържа — каза Вик, извърна глава и духна свещта.
Мракът ги погълна.
Мракът
Вик не се опита да побегне; със същия успех можеше да се опита да литне.
Отскочи бързо назад, заобиколи бюрото и се подпря на стената. Мракът бе непрогледен, същинска география на слепотата. Едното от ченгетата изкрещя и се запрепъва. Токове застъргаха по пода. Вик реши, че този отзад е изблъскал настрани колегата си.
Захвърли преспапието. То тупна на пода и се изтърколи, тракайки. Ето нещо, което можеше да ги заблуди относно местоположението ѝ. Вик закуцука, държеше левия си крак изпънат и се опитваше да не го натоварва много. Досети се, че отляво има железен шкаф, и се мушна зад него. Едно от момчетата се спъна в подпряната на стената метла и я събори. Тя падна с трясък на пода, след което някой изскимтя уплашено.
Кракът ѝ попадна върху ръба на стъпало. „Ако искаш да се измъкнеш бързо, свий надясно и слез по стълбите“ — бе ѝ казала Маги, но кога, Вик не помнеше. Имаше изход от този всепоглъщащ мрак, нейде долу, в края на стълбището. Вик заслиза.
Тя се придвижваше с подрипване и когато настъпи една книга, заприличала от влагата на гъба, едва не падна по задник. Блъсна се в стената, задържа се и продължи. Отзад ехтяха викове — на повече от двама души:
— Беглец, имаме беглец, въоръжен, не се отдалечавайте от мен!
Дъхът ѝ скрибуцаше в гърлото, мисълта за смъртта на Маги отново се настани в главата ѝ. Искаше ѝ се да поплаче за нея, но очите ѝ бяха болезнено сухи. Искаше ѝ се нейната смърт да възцари спокойствие и тишина, подобаващи за библиотека, но вместо това имаше ревящи ченгета, свистящ дъх и блъскане на стресирано сърце. Нейното.
Мина по още едно стълбищно рамо и видя отрязък нощна тъма, който изпъкваше на фона на по-наситената вътрешна тъма. Един камък държеше задната врата открехната.
Вик забави крачка, очакваше на калното поле зад библиотеката да има стълпотворение от ченгета, но не, нямаше нито едно. Всички бяха от другата страна на сградата. Мотоциклетът стоеше сам-самичък до пейката, където го бе оставила. Река Сийдър бълбукаше и се пенеше. Прекия път го нямаше, но тя не бе и очаквала друго.
Бутна вратата и излезе. Заподскача, пухтейки, като се кривеше гротескно заради изпънатия си в коляното ляв крак. Звукът на полицейските радиостанции се носеше в топлата влажна нощ. Не можеше да види полицейските коли, а само примигващия буркан на една от тях, който разпръскваше мрака над библиотеката.
Вик възседна триумфа, ритна стъпенката назад и настъпи стартера.
Триумфът забумтя.
Задната врата на библиотеката се отвори. Ченгето, което излезе, държеше пистолета си с две ръце, насочен към земята. Имаше широко, побледняло от страх лице, определено не приличаше на корав тип.
Вик направи обратен завой. Искаше ѝ се Прекият път да е там, над реката, но не бе. Тя се движеше с по-малко от пет мили в час — скорост, която изобщо не бе достатъчна. Никога не бе откривала Прекия път, движейки се толкова бавно. Всичко бе въпрос на скорост и изключване на съзнанието.
— Хей, ти! Слизай от мотора! — провикна се ченгето.
Затича се след нея, насочил пистолета настрани.