Вик подкара по тесния път, минаващ зад библиотеката. Включи на втора и се заизкачва по хълма. Вятърът подхвана окървавената ѝ сплъстена коса.
Мина пред библиотеката. Широкият път бе задръстен с полицейски коли, чиито буркани просветваха в мрака. Чули звука на двигателя, мъжете в сини униформи извърнаха глави към Вик. Зад жълтите ограничителни ленти се бе струпала малка групичка сеирджии. Те проточваха вратове, надявайки се да видят поне мъничко кръв. Една от колите препречваше тесния заобиколен път.
„Сгащиха те, глупачке“ — помисли си тя.
Обърна и подкара натам, откъдето бе дошла. Триумфът се заспуска. Тя включи на трета и даде газ. Профуча край библиотеката. Заби се в калната нива, където я бе чакала Маги. До пейката на Маги сега стоеше полицай.
Вик вече бе ускорила до почти четиресет мили в час. Насочи триумфа към реката.
— Бачкай си, скапаняко — промърмори тя, — нямам време за тъпотиите ти.
Включи на четвърта. Самотният фар се блещеше над асфалта, към мътната кафява маса на реката. Вик летеше към водата. Ако извадеше голям късмет, щеше да се удави. Така щеше да е по-добре, отколкото да я измъкнат и тикнат в затвора, лишавайки я от възможността да помогне по някакъв начин на Уейн.
Тя затвори очи и си помисли: „Мамка му, мамка му, мамка му!“. Това бе единствената молитва, която бе способна да изрече с открито сърце. Ушите ѝ бучаха от мощния прилив на кръв.
Моторът задрапа по калната земя, ревейки срещу реката, после Вик чу тропане на дъски и усети как триумфът занася. Отвори очи и видя, че се носи по тресящата се изгнила настилка на Прекия път. В другия край имаше само мрак. Бученето в ушите не се дължеше на кръвта, а на статичния шум. Буря от бяла светлина вилнееше зад процепите в стената. Разкривеният мост като че ли трепереше под тежестта на мотора.
Подмина покрития с паяжини ралей и навлезе в наситен с миризма на ели и влага мрак. Задната гума заръфа мека пръст. Вик настъпи неизправната спирачка и сграбчи инстинктивно изправната. Моторът се заплъзга настрани. Земята бе покрита с мек мъх, който се набра като килим под гумите.
Вик бе излязла върху насип, насред елова гора. От клоните капеше вода, макар че не валеше дъжд. Кара още малко нагоре, но моторът се хлъзгаше, така че изключи двигателя и свали стъпенката.
Погледна към моста. От другия край се показваха библиотеката и луничавото, мъртвешки бледо ченге. Той се канеше да влезе в Прекия път.
Вик притвори очи и сведе глава. Болеше я лявото око, чувстваше го като болт, завит в очната кухина.
— Махай се! — викна, като скърцаше със зъби.
Чу се силно думкане, сякаш някой бе затръшнал огромна врата, и ударната вълна от топъл, наситен с миризма на озон и нагорещен метал въздух едва не събори мотора и нея самата.
Тя вдигна глава. В първия момент почти не виждаше с лявото си око. Зрението му бе затруднено от мътни петна, приличащи на пръски кална вода по стъкло. Но с другото ясно видя как мостът изчезна, като остави след себе си високи ели с блеснали от влагата червеникави стволове.
А какво ли бе станало с онова полицайче? Вик се чудеше дали не е прекрачил прага или надникнал в тунела. Ако дори част от тялото му бе в моста…
Представи си дете, мушнало пръсти в отворена ножица. Остриетата се затварят и…
— Нищо не можеш да направиш по въпроса — промълви тя и потрепери.
Извърна се и се огледа наоколо. Намираше се зад едноетажна дървена къща, чийто кухненски прозорец светеше. От другата ѝ страна тръгваше чакълеста алея, водеща вероятно към път. Никога не бе виждала това място, но се досещаше къде се намира. Задната врата се отвори и се показа дребен, слабоват човек. Държеше чаша кафе в ръката си. Вик не виждаше лицето му, но силуетът му и това специфично накланяне на главата ѝ бяха добре познати. Нямаше как да го сбърка, въпреки че не го бе виждала от повече от десет години.
Бе пристигнала в дома на баща си, най-сетне. Бе се измъкнала от ченгетата и бе дошла при Крис Маккуин.
Дувър, Ню Хемпшир
Бумтеж като затръшване на най-голямата врата на света; електрически вой; оглушителен статичен пукот.
Табита Хътър изпищя и захвърли слушалките си. Застаналият от дясната ѝ страна Долтри трепна, но задържа своите слушалки още няколко секунди — лицето му бе изкривено от болка.
— Какво стана? — попита Хътър Кънди.
Бяха се наблъскали в задната част на камион, на който пишеше „Кралски глиган — деликатеси“. Камионът бе паркиран до бензиностанция, на петдесетина метра от алеята, която водеше към къщата на Крис Маккуин.
В горите наоколо имаше екипи, които снимаха с камери и подслушваха с параболични микрофони. Видеата и звуковите файлове се изпращаха в камиона. Допреди малко Хътър можеше да види алеята на два от мониторите — свръхестествено зелена заради уредите за нощно виждане. Сега обаче на тях имаше само буря от зелен сняг.