Едновременно бяха загубили картина и звук. В един момент Хътър чуваше как Крис Маккуин и Луис Кармоди си бъбрят тихичко в кухнята, Маккуин бе попитал Лу дали иска кафе. А в следващия гласовете изчезнаха, заменени от бясно свистене.
— Не знам — отвърна Кънди. — Просто всичко се разпадна. — Той забарабани по клавиатурата на малкия си лаптоп, но екранът си остана черен. — Някакво шибано електромагнитно смущение.
Кънди бе много смешен, когато псуваше — правещ се на уличен бабаит хилав чернокож мъж с писклив глас, в който се усещаха следи от английски акцент.
Долтри свали слушалките си. Погледна часовника си и се засмя. Смехът му бе сух, лишен от каквато и да е веселост.
— Какво? — попита Хътър.
Долтри завъртя китката си, за да може тя да види циферблата. Часовникът изглеждаше почти толкова стар, колкото собственикът му — позлатата се бе олющила. Секундната стрелка се въртеше на обратно. Голямата и малката стрелка изобщо не помръдваха.
— Нещо уби часовника ми — обяви той. Засмя се отново и погледна Кънди. — Заради тези електронни джаджи ли е? Те ли ми повредиха часовника?
— Нямам представа какво го е скапало — отвърна Кънди. — Може да ни е ударила светкавица.
— Да бе, светкавица! Да си чул гръм?
— Аз чух — каза Хътър. — Точно когато всичко се прецака.
Долтри бръкна в джоба на сакото си и извади пакет цигари, после явно се сети за седящата до него Хътър и ѝ хвърли кос, разочарован поглед. Остави пакета да се плъзне обратно в джоба му.
— Колко време ще отнеме да възстановим картината и звука? — попита Хътър.
— Може причината да е в слънчево петно — каза Кънди, като че ли не бе чул въпроса ѝ. — Казаха, че имало магнитна буря.
— Слънчево петно — промърмори Долтри. Допря дланите си една в друга, сякаш за да се помоли. — Слънчево петно казваш, а? Сигурно си учил шест години в колеж и имаш степен по невробиология или нещо такова, защото само някой с надарен ум може да говори такива абсолютни тъпотии. Навън е тъмно, смотаняко аутистичен.
— Кънди? — изсъска Хътър, за да пресече възможността двамата да започнат да мерят на кого му е по-голям. — Кога ще се оправят нещата?
Той сви рамене.
— Не знам. Пет минути? Десет? Докато не се рестартира системата? А ако е започнала ядрена война, може и повече време да отнеме.
— Ще изляза да видя дали няма облак във формата на гъба — каза Табита Хътър, после стана от пейката и се запромъква странично към задната врата.
— Да — промърмори Долтри. — Аз също. Ако са се разлетели ракети, държа да се възползвам от правото си на последна цигара.
Хътър дръпна резето и отвори тежката метална врата. Беше дребничка — ако ръстът ѝ бе само с два сантиметра по-нисък, нямаше да я приемат във ФБР заради непокриване на стандартите — и ѝ се наложи да слезе със скок.
Под уличните лампи се виеше хладна пара. Нощта пулсираше от жуженето на насекомите. На отсрещната страна на улицата светулки хвърляха зеленикави отблясъци върху папратите и бурените.
Долтри стъпи на земята, коленете му изпукаха.
— Исусе — каза той. — Мислех, че със сигурност на тази възраст вече ще съм мъртъв.
Компанията му не ѝ действаше добре, само я караше да усеща по-силно собствената си самота. Хътър бе вярвала, че на този етап от живота си ще има повече приятели. Последното ѝ гадже малко преди да се разделят, ѝ бе казал:
— Може би съм адски отегчителен, но когато вечеряме в ресторант, имам чувството, че не си с мен. Ти живееш в главата си. Аз не мога така. Там няма място за мен. Чудя се дали нямаше да съм ти по-интересен, ако бях книга.
Тогава тя се бе възмутила от него, от себе си също, малко, но после стигна до извода, че ако това гадже бе книга, щеше да е от секция „Бизнес и финанси“ и тя щеше да го подмине, за да потърси нещо от „Научна фантастика и фентъзи“.
Хътър и Долтри стояха един до друг на почти пустия паркинг. Тя погледна към витрината на бензиностанцията. Пакистанецът на касата не спираше да им хвърля нервни погледи. Хътър му бе казала, че не е под наблюдение и че федералното правителство му благодари за съдействието, но той вероятно бе убеден, че телефонът му се подслушва и че всички гледат на него като на потенциален терорист.
— Мислиш ли, че трябваше да отидеш в Пенсилвания? — попита Долтри.