Накрая Луис Кармоди, любовник на Вик и баща на детето ѝ. Той я бе спасил от Чарли Манкс преди много години. Стенозата на Кармоди не бе измислица. Хътър бе разговаряла с лекаря му и той бе потвърдил, че става въпрос за едно или две прединфарктни състояния в рамките на седмица.
— Той не трябваше да напуска болницата — бе казал лекарят, сякаш тя бе виновна за напускането му. А дали не бе виновна? — Без ангиопластика всяко натоварване на сърцето може да доведе до удар. Разбираш ли? Нещо като лавина в мозъка. Масивен инфаркт.
— Може да получи удар? — бе попитала Хътър.
— Всеки момент. Все едно е легнал насред път. Рано или късно, ще се появи кола.
И въпреки това Кармоди бе избягал от болницата. Бе отишъл с такси на гарата и си бе купил билет за Бостън, вероятно в опит да заблуди полицията, после се бе обадил в Дувър, Ню Хемпшир. Четиресет минути по-късно Кристофър Маккуин бе пристигнал с пикапа си, за да вземе Кармоди. И ето ги сега двамата тук.
— Е, какво според теб си е наумила Вик Маккуин? — попита Долтри.
Върхът на цигарата му проблесна в мрака, хвърляйки адска светлина върху грозното му сбръчкано лице:
— Наумила?
— Отиде право при този Бинг Партридж, за да търси информация за сина си. И явно е намерила, нали така каза? Сигурно има контакти с какви ли не отрепки. Затова детето е било отвлечено, не мислиш ли? Бизнес партньорите ѝ са решили да ѝ дадат урок.
— Не знам — отвърна Хътър. — Ще я питам, когато се появи.
Долтри вдигна глава и издуха облаче дим към мъглата.
— Залагам на трафик на хора. Или детска порнография. Хей, това звучи логично, нали?
— Не — отвърна Хътър и закрачи.
Първоначално само се раздвижваше. Ходенето ѝ помагаше да мисли. Мушна ръце в джобовете на якето си и заобиколи камиона. Приближи се до пътя и погледна оттатък. Виждаха се светлините на къщата на Кристофър Маккуин.
Докторът бе казал, че Кармоди лежи на пътя и чака да го сгази някоя кола, но това не бе съвсем вярно. Той вървеше срещу трафика. Защото в тази къща имаше нещо, от което той се нуждаеше. Не, поправка, от което Уейн се нуждаеше. То бе по-важно дори от собствения му живот. То бе там, в къщата. На няма и сто метра разстояние.
Долтри я настигна, когато тя пресичаше пътя.
— Какво ще правим сега?
— Искам да се присъединя към някоя от групите за следене. Ако ще идваш, загаси цигарата.
Долтри я хвърли на пътя и я настъпи.
Тръгнаха по банкета. Бяха на десет метра от алеята, водеща към къщата, когато някой подвикна с мек глас.
— Госпожо?
Дребна, пълничка жена със синьо яке излезе изпод клоните на един смърч. Беше индийката Читра. Държеше дълго метално фенерче, но не се престраши да го включи.
— Аз съм Хътър. Кои сте тук?
— Аз, Пол Хувър и Гибран Пелтие. — Това бе единият от двата екипа, наблюдаващи къщата. — Има проблем с оборудването. Микрофонът се скапа. Камерата не ще да се включи.
— Знаем — отвърна Долтри.
— Какво стана? — попита Читра.
— Слънчево петно — обясни полицаят.
Вик остави триумфа край дърветата, на едно възвишение до къщата на баща ѝ. Когато се надигна от седалката, светът се люшна. Тя се чувстваше като фигурка в топка от стъкло, попаднала в ръцете на пакостлив хлапак.
Пое надолу по склона и тогава с изненада установи, че не може да се придвижва по права линия. Всеки полицай би я помислил за пияна, въпреки че не бе близвала алкохол. После си помисли, че ако попадне на ченге, вероятно ще бъде окована в белезници и като допълнение ще получи няколко удара с палка.
До баща ѝ се появи широкоплещест мъж с огромен корем и бръсната глава, която бе по-тясна от врата му. Лу. Можеше да го разпознае от двеста метра разстояние. Двама от тримата души, чиято обич към нея бе безрезервна, я гледаха как се влачи надолу по склона; единственият липсващ бе Уейн.
Мъжете бяха една от малкото утехи в живота — сравними с огън в студена октомврийска нощ, чаша какао и омачкани от дълга употреба чехли. Тяхната непохватна привързаност, четинестите им лица и готовността им да направят каквото трябва да се направи — да приготвят омлет, да сменят изгоряла крушка, да гушкат — понякога правеха ролята ѝ на жена забавна.
Щеше ѝ се да не чувства толкова силно пропастта между мненията за нея на мъжете в живота ѝ и нейната реална стойност. Струваше ѝ се, че винаги е искала и очаквала твърде много и е давала твърде малко. Тя сякаш изпитваше перверзно желание да накара всички, които я обичат, да съжалят за това, да намери нещото, което ги ужасява най-много, а после да върши въпросното нещо, докато те не потърсят спасение в бяг.