Чувстваше лявото си око като голям винт, който бавно се навива и пристяга към гайка.
Известно време лявото ѝ коляно отказваше да се свие. После, насред двора, се сгъна без предупреждение и тя падна на него. Сякаш Манкс го удряше с чука си.
Лу и баща ѝ се спуснаха към нея. Тя им махна с ръка, за да им покаже, че е добре. Осъзна обаче, че не може да се изправи. Сега, както бе застанала на коляно, кракът не можеше да се изпъне.
Баща ѝ я подхвана през кръста. С другата си ръка докосна бузата ѝ.
— Гориш — каза той. — Боже, да влизаме бързо вътре.
Хванаха я под мишниците и я изправиха на крака. Тя извърна глава към Лу и вдиша дълбоко. Облото му лице бе бледо и влажно, голият му череп бе покрит с дъждовни капки. Отново ѝ мина през ума, че той се е родил на погрешно място и в погрешно време. От него би излязъл чудесен Литъл Джон, който би се чувствал идеално в Шеруудската гора.
Помисли си: „Много ще се радвам, ако си намериш някоя, която си струва да бъде обичана, Лу Кармоди“.
Баща ѝ бе обвил ръката си около кръста ѝ. В мрака, далече от дървената къщурка, той бе като в детството ѝ… човек, който се шегуваше, докато слагаше лепенки на раничките ѝ и който я возеше на харлито си. Но когато бе облян от светлината, бликаща от отворената задна врата, тя видя побелял мъж с изпито от напредналата възраст лице. Имаше опърпан мустак и загрубяла от дългото пушене кожа. Дълбоки бръчки прорязваха бузите му. Краката и задникът му бяха съвсем измършавели, затова дънките му стояха като на плашило.
— Какво прави на лицето ти тази четка за катерички, татко? — попита тя.
Изненадан, той я изгледа косо и поклати глава. Отвори уста, затвори уста. Поклати отново глава.
Нито Лу, нито баща ѝ имаха намерение да я пуснат, така че минаха странично през вратата. Крис влезе пръв, като ѝ помогна да прекрачи прага.
Поспряха се в коридора. От едната страна имаше пералня и сушилня, от другата — шкафове. Баща ѝ отново я погледна.
— О, Вик, какво са ти сторили? — каза той и избухна в плач, което потресе Вик.
Плачът му бе шумен, гъгнив, грозен и разтрисаше раменете му. В дъното на зейналата му уста се виждаха пломбирани зъби. И на нея ѝ се доплака, трудно ѝ бе да повярва, че изглежда по-зле от него. Имаше чувството, че го е видяла за последно едва ли не преди седмица — здрав, гъвкав, със спокойни светли очи, подсказващи, че не е от хората, които бягат. Само че той бе избягал. И какво от това? Не бе ли постъпила и тя по същия начин. В много отношения тя бе по-кофти човек от него.
— Да можеше да видиш другия — каза тя.
Баща ѝ издаде звук, който бе нещо средно между ридание и смях.
Лу погледна навън. Нощта миришеше на комари, малко на оголена жица, малко на дъжд.
— Чухме странен шум — обяви Лу. — Бумтеж някакъв.
— Помислих, че е от изгоряло гърне на автомобил или изстрел — каза баща ѝ.
Сълзите се стичаха по загрубелите му бузи и застиваха върху рунтавия, пожълтял от тютюна мустак. Трябваха му само златна звезда на гърдите и чифт револвери „Колт“.
— Твоят мост ли бе това? — попита Лу. От изненадата гласът му бе омекнал. — Преди малко ли дойде?
— Да, преди малко.
Помогнаха ѝ да се довлече до кухничката. Само една лампа светеше — висяща над масата опушена стъклена чиния. Помещението бе в изряден вид, само фасовете в пепелника подсказваха, че тук живее някой. Всъщност и цигареният дим, и селитрата.
На масата лежеше отворена ученическа раница с експлозиви. Найлоновите торби бяха бели, лъскави, покрити с предупредителни надписи. Бяха подредени много старателно, а на големина бяха колкото самун хляб. Вик знаеше, че са тежки.
Настаниха я на стол от черешово дърво. Тя изпъна левия си крак. По бузите и челото ѝ бе избила мазна пот, която не можеше да се избърше. Лампата над масата бе твърде силна и Вик имаше чувството, че някой бавно набутва в лявото ѝ око заострен молив, който всеки момент ще стигне до мозъка.
— Може ли да я изключим? — попита тя.
Лу се пресегна и щракна ключа. До тях достигаше само кафеникавата светлина на лампата в дъното на коридора. Вик нямаше нищо против нея.
Вън писукаха разни животинки, звук, който предизвика у Вик асоциации с работещ генератор.
— Накарах го да изчезне — каза тя. — Моста. За да не ме последва някой. Затова съм се сгорещила. Минавах няколко пъти по него през последните два дена. Втриса ме малко от това, но няма проблеми, нищо работа.