Лу се намести на стола отсреща, при което се чу изскърцване. Изглеждаше смешно до масичката — като мечка с балетна поличка.
Баща ѝ се облегна на кухненския плот и кръстоса ръце над мършавите си гърди. Вик си помисли, че тъмнината носи облекчение и на двама им. Сега те бяха просто сенки. Той можеше отново да е себе си, човекът, който седеше до леглото ѝ, когато тя бе болна, и ѝ разказваше къде е ходил с мотора си и в какви каши се е забърквал. Тя можеше да бъде момичето, което беше, когато живееха в една къща, момичето, което много харесваше и с което, за съжаление, вече нямаше много общи неща.
— Когато беше малка, се поболяваше така — каза баща ѝ. Неговите мисли вероятно вървяха в същата посока. — Понякога донасяше разни неща след обиколките си из града с колелото. Изгубена кукла, изгубена гривна. Вдигаше температура и започваше да лъжеш. Двамата с майка ти често обсъждахме проблема. Къде си ходила, имам предвид. Чудехме се дали не крадеш разни предмети, а после, когато собствениците им разберат за липсата, ги връщаш.
— Не си бил на това мнение — каза тя. — Не си смятал, че крада.
— Да. Като цяло тази теория бе на майка ти.
— А твоята теория каква беше?
— Че използваш велосипеда като пръчица за откриване на вода. Едно време хората са определяли къде да копаят кладенци чрез клонки от тис или леска. Звучи малко шантаво, но по местата, където съм отраснал, никой не копае кладенец, без да се е консултирал с търсач на вода.
— Не си далече от истината. Помниш ли моста, който наричаха Прекия път?
Той сведе замислено глава. В профил изглеждаше почти по същия начин, както на трийсетгодишна възраст.
— Покритият мост. Ти и другите деца смятахте минаването по него за голямо геройство. Изправят ми се косите, като си спомня. Беше пред разпадане. В крайна сметка го бутнаха. През 1985 година?
— Да. Само че за мен той си остана. Когато трябваше да намеря нещо, той се появяваше и ме отвеждаше на правилното място. Като дете използвах ралея. Помниш ли колелото, което ми купи за един рожден ден?
— Беше твърде голямо за теб — отвърна той.
— После ми стана точно. Както ти каза. — Вик кимна към вратата. — Сега си имам мотоциклет. При следващото ми преминаване Прекият път ще ме отведе при Чарли Манкс. Уейн е при него.
Баща ѝ не отговори. Главата му остана сведена.
— Не знам дали съм прав, господин Маккуин, но вярвам на всяка една нейна дума — рече Лу.
— Преди малко си минала по него? — попита баща ѝ. — По твоя мост?
— Преди три минути бях в Айова. При една жена, която е наясно… беше наясно за Манкс. — Лу се намръщи, когато чу, че се говори в минало време за Маги, но Вик продължи, защото не желаеше да получава въпроси, на които е мъчително да се отговаря. — Не е задължително да ми вярваш. Когато ми кажеш как се борави с експлозива, ще накарам моста да се появи и заминавам. Ще го видиш. По-голям е от къщата ти. Помниш ли Снъфи от „Улица Сезам“?
— Въображаемият приятел на Голямото пиле? — попита баща ѝ и като че ли се усмихна в мрака.
— При моста не е така. Той не е някаква измислица, която само аз виждам. Ако държиш да го видиш, бих могла да го извикам веднага, но предпочитам това да стане на тръгване. — Протегна инстинктивно ръка и потърка лявата си скула. — Ще е като избухване на бомба в главата ми.
— Бездруго е рано за тръгване — промърмори той. — Та ти току-що дойде. Виж се само! Зле си. Имаш нужда от почивка. И от лекар вероятно.
— Отпочинах колкото ми трябваше, а и ако отида в болница, лекарите ще ми предпишат белезници и екскурзия до затвора. Федералните си мислят… знам ли и аз какво. Че съм убила Уейн може би. Или че съм се забъркала в нещо незаконно и отвличането на Уейн е за сплашване. Не ми вярват за Чарли Манкс. Не мога да им се сърдя. Манкс умря. Дори са му направили аутопсия. Сигурно звуча като пълна откачалка. — Потърси го с поглед в мрака. — Ти защо ми вярваш?
— Защото си моето момиченце.
Каза го по толкова простичък и мил начин, че нямаше как да не изпита лоши чувства към него. В гърдите ѝ внезапно се надигна омраза. Наложи се да извърне глава. Наложи се и да си поема дълбоко въздух, за да не затрепери гласът ѝ от силните емоции.
— Ти ме изостави, татко. Не само мама заряза. Заряза и двете ни. Бях закъсала, а ти си отиде.
Той отговори:
— Когато разбрах, че съм сгрешил, вече нямаше връщане назад. Обикновено така се получава. Помолих майка ти да ме приеме отново, но тя отказа, и бе в правото си.
— Все пак можеше да останем близки. Можех да идвам при теб през уикендите.
— Срамувах се. Не исках да се срещаш с жената, с която живеех. Още първия път, когато ви видях заедно, разбрах, че тя не е за мен. — След кратко мълчание добави: — От друга страна, не бях щастлив с майка ти. Тя все ми намираше кусури, цели петнайсет години.