— Ти май изразяваше възмущението си чрез шамари, а? — изсъска тя.
— Така е — отвърна той. — Когато бях пиян. Малко преди смъртта ѝ я помолих да ми прости и тя ми прости. Това е хубаво, макар че аз не съм си простил. Тъпо е сега да ти казвам, че искам да върна времето назад.
— Кога ти прости?
— Всеки път ми даваше прошка. През последните шест месеца разговаряхме всеки ден. Обаждаше се, когато ти бе на срещите на анонимните алкохолици. Бъбрехме си за сума ти неща. Тя ми разправяше как са при теб нещата, какво рисуваш, как е Уейн, с Лу разбирате ли се. Пращаше ми по имейл снимки на Уейн. — Загледа се в нея. — Не очаквам да получа прошка от теб. Направих редица грешки. Имаш пълно право да ме мразиш. Но те обичам и винаги съм те обичал, и ако сега мога да ти помогна с нещо, ще го направя.
Тя сведе глава. Виеше ѝ се свят и не ѝ достигаше въздух. Тъмнината наоколо сякаш се издуваше и свиваше като течност, като повърхност на черно езеро.
— Нямам намерение да се оправдавам. И не мога да се оправдая. Направих някои добри неща, но не много.
Тя не можа да се сдържи. Засмя се. Заболяха я бузите и леко ѝ се пригади, но когато вдигна глава, разбра, че може да го погледне.
— Аз съм същата. Направих някои добри неща, но не съм прекалявала. Бива ме най-много в рушенето. Бащичко.
— Като стана въпрос за разрушаване — подхвана Лу, — какво ще правим с това? — Той махна към пълната с експлозиви раница.
Към китката му бе привързано картонче. Вик се вторачи в него. Той забеляза накъде гледа тя и се изчерви; мушна картончето в ръкава на фланелата си.
Лу продължи:
— Това са експлозиви, нали? Не е ли опасно да пушиш толкова близо до тях?
Крис дръпна силно от цигарата си, после се приближи и демонстративно загаси фаса в пепелника до раницата.
— Няма проблеми, само не бива да се хвърлят в огън. Детонаторите са в чантата, дето виси на стола на Вик. — Вик извърна глава и погледна пазарската чанта. — С една такава торбичка със селитра може да се взриви цял затвор. Което се надявам, че не планираш.
— Не — каза Вик. — Чарли Манкс се е отправил към място, наречено Коледна земя. Това е нещо като малко царство, в което той се чувства недосегаем. Ще отида там, ще спася Уейн и ще изравня всичко със земята. Откаченото копеле иска всеки ден да е Коледа, но аз ще му предоставя Деня на независимостта.
Отвън
Когато Табита Хътър престанеше да мърда, комарите се завръщаха и започваха да жужат край ушите ѝ. Бръсвайки бузата си, тя пропъди няколко от тях. Наложеше ли се да участва в следене, тя предпочиташе да е в кола, в климатизирана среда и айпадът да ѝ е подръка.
Бе въпрос на принципи обаче да не се оплаква. По-скоро би умряла от кръвозагуба, изсмукана от скапаните вампирчета. Нямаше никакво намерение да се излага пред Долтри, който клечеше при другите, застинал неподвижно като статуя, с усмивка на уста и леко притворени очи. Когато някой комар си позволеше да кацне, тя го плясваше, оставяйки кърваво петънце върху кожата си. Той се размърда и кимна одобрително.
— Те те обичат — рече. — Комарите. Обичат нежна женска плът, маринована в средата на висше учебно заведение. Вероятно имаш вкус на младо телешко.
Другите трима, включително Читра, бяха навлекли черни дъждобрани над бронежилетките си. Единият от агентите държеше устройство за подслушване — нещо като пистолет с прикрепен отпред мегафон. Навитият на спирала черен кабел водеше към слушалката на ухото му.
Хътър се приведе и го потупа по рамото. Прошепна:
— Хващаш ли нещо?
Мъжът с подслушвателното устройство поклати глава.
— Надявам се колегите отсреща да нямат проблеми. Аз чувам само статичен шум. След онази гръмотевица е все така.
— Не е гръмотевица — обяви Долтри. — Гръмотевиците звучат различно.
Агентът сви рамене.
Къщата бе дървена, едноетажна. Отпред бе паркиран пикап. Мъждива лампа светеше в дневната отпред. Един от кепенците бе вдигнат и Хътър виждаше изключен телевизор, канапе и картина с ловна сцена на стената. Зад единия от предните прозорци висяха бели дантелени завеси, явно там бе спалнята. Едва ли имаше много други помещения: кухня отзад, баня и вероятно втора спалня. Това означаваше, че Кармоди и Кристофър Маккуин бяха в задната част на постройката.
— Възможно ли е да разговарят шепнешком? — попита Хътър. — И уредът да няма нужната чувствителност, за да ги хване?