— Когато работи, може да засича дори шумни мисли — каза мъжът със слушалката. — Проблемът е, че е твърде чувствителен. Нещо го е пренатоварило и може да е заминал някой кондензатор.
Читра бръкна в една торба и извади флакон с репелент.
— Благодаря — каза Хътър, докато го вземаше. Погледна Долтри. — Ти искаш ли?
Изправиха се, за да може тя да го напръска.
Както бе изправена в цял ръст, тя видя склона зад къщата, отвъд който почваше гора. Два кехлибарени квадрата се простираха в тревата — светлината от задните прозорци на хижата.
Тя натисна бутончето и започна да пръска Долтри. Той притвори очи.
— Знаеш ли какво си мисля? Че бумтежът е предизвикан от падане на онова дебело копеле. Благодаря, достатъчно. — Тя престана да пръска. Той отвори очи. — Проблем ли ще е за теб, ако той вземе, та се гътне?
— Да не е бягал — отвърна тя.
— А ти да не си го пускала да бяга. — Долтри се ухили. — Ти подкокороса бедния дебеланко.
На Хътър ѝ идеше да пръсне репелент в очите му.
Той бе напипал източника на притесненията ѝ. Луис Кармоди изглеждаше твърде доверчив, твърде добродушен и твърде благоразположен към бившата си, за да има нещо общо с изчезването на Уейн. Хътър го смяташе за невинен, но го бе пуснала, за да види къде ще я отведе, въпреки че той всеки момент можеше да бъде покосен от удар. Ако голямото момче умреше, тя ли щеше да е виновна? Май, да.
— Трябваше да разберем какво ще направи. Ако си спомняш. Тук не става въпрос за неговото добро, а за доброто на момчето.
Долтри каза:
— Знаеш ли защо те харесвам, Хътър? Защо много те харесвам? Ти си по-голяма гад от мен.
Хътър си помисли, не ѝ бе за пръв път, че повечето ченгета са мръсна пасмина. Грозни пияници, които виждат само лошото.
Тя затвори очи и напръска главата, лицето и врата си. Когато отвори очи и издиша, за да изхвърли отровата, видя, че лампите, осветяващи задния двор, са изгаснали. Нямаше да забележи това, ако бе приклекнала.
Хътър впери поглед в предното помещение. Видя коридора, водещ към задната част на къщата. Беше пуст. Погледна предната спалня и зачака някой да включи там лампа. Нищо такова не се случи.
Долтри се бе снишил до другите, но тя остана права. Минута по-късно той проточи врат, за да я вижда по-добре.
— На дърво ли се правиш?
— Кой наблюдава другата страна на къщата? — попита тя.
Вторият щатски полицай, мъжът, който досега не бе обелил дума, я погледна. Имаше бледо луничаво лице и червена коса, приличаше на комика Конан О’Брайън.
— Никой. Но там няма нищо. Само гора, без пътеки. Дори и да са ни забелязали, няма да тръгнат…
Хътър вече крачеше, с протегнати напред ръце, за да се предпазва от клоните.
Читра я настигна. Белезниците на колана ѝ потракваха.
— Тревожи ли ви нещо? — попита тя.
Чу как отзад изпука суха клонка, чу и хрущене на обувки върху чакъл. Това вероятно бе Долтри, който я следваше, без да си дава много зор. Той беше като комарите, само репелент можеше да го пропъди.
— Не — каза Хътър. — Имате си позиция. Няма причини да я напускате. Ако ще се изнасят, ще минат през предната врата. Това е съвсем логично.
— Но?
— Озадачена съм.
— Относно?
— Защо стоят на тъмно? Изключиха лампата отзад, но не се преместиха. А това означава, че стоят на тъмно. Не ти ли се струва странно това?
На следващата крачка кракът ѝ потъна в студена черна локва, дълбока десетина сантиметра. Хвана се за тънкия ствол на една млада бреза, за да не падне. Няколко метра по-нататък Хътър затъна до коленете. В тъмницата не се виждаше къде има вода и къде твърда земя, повърхността на локвите бе покрита с листа и клони.
Когато стигна до тях, Долтри също затъна. Залитна и едва не падна.
— Можем да използваме фенерче — каза Читра.
— Или шнорхел — измънка Долтри.
— Никакви фенерчета — сряза ги Хътър. — А ти се връщай, ако те е страх да се мокриш.
— Какво? И да пропусна забавлението? Бих предпочел да се удавя.
— Не пораждай у нас напразни надежди — отвърна му Хътър.
Вътре
Тримата седяха на тъмно в кухнята. Чантата с детонаторите лежаха в скута на Маккуин. Той извади един детонатор и Лу се притесни от факта, че джаджата не изглежда високотехнологична като използваните в „Мисията невъзможна“. Представляваше малък черен таймер, от който стърчат жици. Такова нещо човек можеше да си купи от всяка железария.
— О, господин Маккуин! — възкликна Лу. — Това прилича на таймерите, с които включвах коледните лампички, когато падне мрак.