— Същото е. За толкова кратко време нищо по-добро не може да се намери. Торбичките са подготвени, което означава, че съставките вътре са накиснати в нафта и е сложен малък взривател. Просто свързваш жицата, както при коледните лампички. Черната стрелка показва настоящото време. Червената стрелка показва кога ще се включат светлинките. Или, в този случай, кога е голямото бум. При правилно поставяне това може да събори фасадата на триетажна сграда. — Той замлъкна и погледна Вик. — Не ги свързвай, докато не стигнеш там. Не е здравословно да са включени, когато моторът подскача по пътя.
Лу не бе сигурен кое го плаши повече — чантата с експлозиви или начинът, по който Крис гледаше дъщеря си (воднистите му очи бяха студени и бледи, без почти никакъв цвят).
— Процедирам простичко, като „Ал Кайда“ — каза Маккуин и пусна таймера в чантата. — Това не отговаря на тукашните стандарти, но за Багдад е идеално. Казано с други думи, десетгодишни хлапаци прикачват такива неща към телата си и се самовзривяват безпроблемно. Нищо не може да те отведе по-бързо при Аллах. Гаранция.
Вик каза:
— Разбрах. — Протегна ръка към раницата и се изправи. — Татко, трябва да тръгвам. Тук не е безопасно за мен.
— Сигурен съм, че не би дошла тук, ако не е крайно наложително.
Тя се наведе и го целуна по бузата.
— Знаех, че ще ми помогнеш.
— Винаги можеш да разчиташ на мен.
Той я подхвана през кръста. Лу си помисли, че очите му приличат на онези кристалночисти на вид планински езера, които са отровени от киселинен дъжд.
— Минималната безопасна дистанция при взрив на открито, тоест при поставена върху терена бомба, е трийсет метра. Всичко, което е по-близо, ще бъде изтърбушено от ударната вълна. Познаваш ли онова място? Коледната земя? Наясно ли си къде трябва да се поставят експлозивите? За подготовката са нужни поне час-два.
— Ще имам време — каза тя, но по погледа ѝ и по спокойното изражение на лицето ѝ Лу разбра, че сама не вярва в думите си.
— Няма да ѝ позволя да се убие, господин Маккуин — каза Лу и посегна към чантата с таймерите. Измъкна я от скута на Кристофър Маккуин. — Можете да ми имате доверие.
Вик пребледня.
— Какви ги дрънкаш?
— Идвам с теб — обяви той. — Уейн е и мое дете. Сключихме сделка, не си ли спомняш? Аз оправям мотора, ти ме вземаш със себе си. Без мен няма да можеш да се справиш, ще съм ти нужен. Не се тревожи. Ти ще караш.
— Ами аз? — попита Крис Маккуин. — Дали ще мога да мина по този магически мост с пикапа?
Вик въздъхна.
— Не, разберете. Никой от вас няма да идва. Знам, че искате да помогнете, но просто не може да дойдете. Вижте какво, този мост… е истински, ще го видите. Ще бъде тук, при нас, в нашия свят. Но в същото време по необяснима за мен причина съществува най-вече в главата ми. Освен това конструкцията му е в много лошо състояние. Беше опасен още когото бях тийнейджърка. Може да се разпадне под тежестта на чуждо съзнание. И друго, на връщане вероятно Уейн ще се вози отзад. Ако той се качи на мотора, с теб какво става, Лу?
— Мога да премина пеш. Не ти ли е хрумвал този вариант?
— Идеята не е добра. Ако го видиш, ще разбереш защо.
— Е — каза Лу. — Да отидем да видим тогава.
Тя му хвърли измъчен, умолителен поглед. Сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Трябва да го видя — настоя Лу. — Трябва да се убедя, че е истински, не защото се тревожа дали си наред с главата, а защото искам да знам, че има шанс Уейн да се върне.
Вик закима усърдно с глава. После се завъртя на пета и закуцука към задната врата.
След няколко крачки залитна. Лу я хвана за ръката.
— Виж се само. Едва се държиш на краката си.
Лъхащата от нея топлина го стресна. Преди години Уейн бе така. Бе го повалил грип и спа цели осемнайсет часа. Температурата му бе толкова висока, че сякаш загряваше стаята.
— Добре съм. Скоро всичко ще приключи.
Но в очите ѝ се виждаше матовото сияние на нещо по-лошо от страх — отчаяние може би. Баща ѝ бе казал, че дори дете може да се овърже с експлозиви и да се взриви, и Лу си помисли, че нейният план също е самоубийствен.
Отвориха вратата и излязоха в хладната нощ. Лу бе забелязал, че Вик от време на време се потърква под лявото око. То непрекъснато сълзеше. Бе ставал свидетел на подобно нещо и преди, в лошите дни в Колорадо, когато тя вдигаше незвънящи телефони и разговаряше с несъществуващи хора.
Всъщност хората съществуваха. Той изненадващо бързо бе припознал тази идея, без почти никаква съпротива бе приел лудостта за факт. А може би нямаше нищо изненадващо. Той отдавна бе стигнал до извода, че всеки човек притежава свой вътрешен свят, който е уникален и затворен за външен достъп. Тя бе казала, че може да извика моста в общоприетия свят, но и че мостът съществува само в нейната глава. Пълни глупости, биха възразили някои, но нали хората непрестанно правят въображаемото реално — изваждат звучащата в главата им музика и я записват; виждат къща в съзнанието си, после я построяват. Фантазията винаги е била реалност, чакаща да бъде задействана.