Къщата на шейна — Гънберъл, Колорадо
Лу бе буден вече почти час, когато чу сухо, тихо пропукване и видя как по шумата наоколо западаха малки бели снежинки. Погледна нощното небе с присвити очи. Валеше сняг.
— Лу? — каза Вик.
Вратът му се вдървяваше, изпитваше болка в брадичката при накланяне на главата напред. Погледна надясно, към лежащата на земята Вик. Тя бе заспала преди малко, но отново се бе върнала при него — очите ѝ бяха широко отворени.
— Да.
— Майка ми още ли е тук?
— Майка ти е при ангелите, бебчо — отвърна той.
— Ангелите. По дърветата има ангели. — После добави. — Вали сняг.
— Да. През юли. Животът ми е минал из тези планини. Знам места, където снегът не се стопява напълно през лятото, но никога не съм виждал да вали сняг по това време на годината. Дори тук.
— Къде? — попита тя.
— Над Гънберъл. Където започна всичко.
— Започна в „При Тери“, когато майка ми забрави гривната си в тоалетната. Тя къде отиде?
— Не е идвала тук. Тя е мъртва, Вик. Забрави ли?
— Поседя малко при нас. Ето там беше. — Вик вдигна дясната си ръка и посочи близкото възвишение. Гумите на мотоциклета бяха оставили дълбоки бразди по калния склон. — Тя каза нещо за Уейн. Каза, че за него няма да е твърде късно дори когато стигне в Коледната земя, защото се изтегля назад. Две стъпки назад за всеки две мили напред. Няма да стане като онези неща. Все още не.
Тя се бе излегнала по гръб, с отпуснати покрай тялото ръце и прибрани крака. Лу я бе покрил с фланелата си, която бе с размери на детско одеяло и стигаше до коленете ѝ. Извърна глава и се взря в него. Лу се изплаши от празния ѝ поглед.
— О, Лу — промълви тя. — Лицето ти!
Той докосна дясната си буза, която бе отекла от ъгъла на устата до очната кухина. Нямаше спомен къде се е ударил. Лявата му длан бе изгорена лошо отгоре, затисната от ауспуха след падането. Трудно му бе да гледа раната. Кожата бе черна, напукана, лъщяща. Държеше ръката си отстрани до тялото, за да не я види Вик.
Не му пукаше за ръката. Съмняваше се, че му остава още много време. Болезненото усещане за натиск в гърлото и лявото слепоочие вече бе постоянно. Кръвта му бе тежка като разтопено желязо. Той се мотаеше с опрян в челото пистолет, който навярно щеше да гръмне още преди изгрев-слънце. Искаше да види Уейн, преди това да се случи.
Когато полетяха надолу, той я бе издърпал от мотоциклета и я бе покрил с тялото си. Триумфът отскочи от гърба му. Ако бе ударил Вик, която тежеше петдесет килограма с мокри дрехи, вероятно щеше да ѝ строши гръбнака като суха клонка.
— Този сняг истински ли е? — попита Лу.
Тя примигна, размърда долната си челюст и се втренчи в мрака. По лицето ѝ западаха снежинки.
— Това означава, че той е близо.
Лу кимна. Споделяше мнението ѝ.
— Част от прилепите изхвърчаха навън — каза тя. — Излязоха от моста заедно с нас.
Въздържа се да не потрепери, но кожата му настръхна. Щеше му се Вик да не бе споменавала прилепите. Той бе видял един, който профуча наблизо със зейнала в безмълвен вик уста. Жалко, че го бе видял, де да можеше да го изличи от спомените си. Сбръчканото лице на прилепа носеше ужасяваща прилика с това на Вик.
— Да, май така се получи.
— Тези животинки са… мен. Нещата в главата ми. Когато използвам моста, се отваря възможност някои от тях да избягат. — Извърна глава към приятеля си. — Това е данъкът. За всичко се плаща. Заекването на Маги се засилваше след всяка следваща употреба на плочките за скрабъл. Манкс вероятно някога е имал душа, но колата му я е използвала. Разбираш ли?
Той кимна.
— Общо взето.
— Ако заговоря неща, които ти се струват нелогични, кажи ми. Ако ти се видя объркана, поправи ме. Разбра ли, Лу Кармоди? Чарли Манкс скоро ще бъде тук. Искам да съм сигурна, че ще ми покриваш гърба.
— Винаги готов — отвърна той.
Тя облиза устните си, преглътна.
— Хубаво. Това е хубаво. Хубаво като злато. Хубавото си е хубаво, нали? Затова и с Уейн всичко ще е наред.
Една снежинка се закачи за миглата ѝ. Гледката се стори на Лу смайващо красива. Съмняваше се, че пак ще види нещо толкова прекрасно. Всъщност съмняваше се дори, че ще доживее да види утрото.
— Моторът — каза тя и примигна. Тревога изостри чертите на лицето ѝ. Тя се надигна на лакти. — Моторът трябва да е наред.
Лу го бе измъкнал от калта и го бе подпрял на ствола на една ела. Фарът висеше на жиците си. Дясното огледало се бе откъснало и вече нямаше огледала.
— О, наред е — каза тя.
— Е, не знам. Не съм опитвал да го запаля. Нищо чудно да се е скапал. Искаш ли да…