Отдясно бе къщата, където Вик едва не изгоря. Не че това бе къща по общоприетите разбирания. Бяха останали само почерняла бетонна плоча и изгорели дъски. Насред руините лежаха лющещ се хладилник със заоблени ъгли и опушена, разкривена табла на легло. Виждаха се и останки от стълбище. Оцеляла бе едната стена на гаража. Вратата в нея бе отворена, сякаш подканяше да влезеш. Сред парчетиите по плочата се търкаляха хиляди парченца стъкло.
— Това не е Коледната земя, нали?
— Не е. Това е порталът. На него вероятно не му се налага да идва винаги тук, когато иска да премине, но оттук му е по-лесно.
Ангелите бяха опрели тромпети до устните си и се поклащаха сред фината пелена от снежинки.
— Твоя портал… моста… го няма. Изчезна още преди да се изтърколим в ниското.
— Мога да го извикам когато си поискам — каза тя.
— Де да можехме и ченгетата да вземем. Да ги преведем до тук. Вероятно щяха да насочат пушкалата си към правилния човек.
— Колкото по-малко се натоварва мостът, толкова по-добре. Той трябва да се използва само в краен случай. Аз дори теб не исках да взема.
— Е, вече съм тук. — Пакетът с експлозив все още бе в ръката му. Той го върна при другите и вдигна раницата. — Какъв е планът?
— Първата част от плана е да ми дадеш тези нещица.
Тя хвана една от презрамките на раницата. Лу се поколеба за момент, но не ѝ попречи да вземе експлозивите. Бе постигнал своето — бе тук, при нея, и тя нямаше как да се отърве от него. Вик метна раницата на рамото си.
— Втората част от плана е… — започна тя, но извърна глава към пътя.
Една кола се плъзгаше в мрака. Светлината на фаровете ѝ се прокрадваше покрай стволовете на дърветата и хвърляше дълги сенки по алеята. Тъпа болка запулсира зад лявото ухо на Лу. Падащите снежинки вече приличаха на гъши пух и започваха да се задържат върху чакъла.
— Майчице! — възкликна стреснато Лу. — Той е. Не сме готови.
— Ела тук!
Хвана го за ръкава и заотстъпва по килима от суха шума и елови иглички. Скриха се в една брезова горичка. Чак сега Лу забеляза, че от устата им излиза пара.
Призракът сви по алеята. Отражението на луната с цвят на изсъхнала кост се плъзна по предното стъкло, сред плетеницата от черни сенки на клони.
Наблюдаваха приближаващия ролс-ройс. Лу усети, че дебелите му крака се тресат. Каза си: „Трябва да бъда смел още мъничко“. Той вярваше с цялото си сърце в Бог, вярваше още от малък, когато гледа Джордж Бърнс в „О, Боже“ на видео. Затова сега отправи молитва към кльощавия, сбръчкан Бърнс: „Моля те! Бях смел, нека пак да бъда! Нека бъда смел заради Уейн и Вик! Тъй и тъй ще умра, нека поне умра смислено!“. Тогава се сети, че често бе мечтал за това — да има още един шанс да покаже, че може да се пребори със страха, и да направи каквото трябва да се направи. И ето че получи своя последен шанс.
Ролсът се приближи. Чакълът хрущеше под гумите му. Като че ли намали скоростта си, докато минаваше покрай тях, на няма и пет метра от скривалището им. Дали шофьорът не ги бе забелязал. Но колата не спря, а продължи уверено по пътя си.
— Втората част? — прошепна Лу, изтръпнал от болезненото пулсиране в гърлото.
Надяваше се да не получи удар, преди да е приключило всичко.
— Какво? — попита Вик, без да отделя очи от колата.
— Каква е втората част от плана?
— О! — възкликна тя, после взе свободната гривна на белезниците и я щракна около тънкия ствол на една бреза. — Втората част е, че ти оставаш тук.
Върху симпатичното, обло, брадясало лице на Лу се изписа огромен потрес — сега той приличаше на дете, което е видяло кола да премазва любимата му играчка. От очите му бликнаха сълзи, които заблестяха в мрака. Стана ѝ мъчно, че го е разплакала, че го е стресирала по такъв начин, но звукът на заключването на белезниците — острото изщракване, което екна в студената нощ — символизираше крайното решение, направения неотменим избор.
— Лу — прошепна тя и го погали. — Лу, не плачи, всичко е наред.
— Не искам да отиваш сама — проплака той. — Исках да дойда с теб. Зарекох се да ти помогна.
— Ти си с мен. И винаги ще бъдеш. Ще бъдеш с мен навсякъде, защото си част от моята проекция. — Целуна го по устата и усети вкус на сълзи, но не разбра негови или нейни. Отдръпна се от него и каза: — Тъй или иначе, Уейн се изнася тази вечер, а ако не съм с него, ще се нуждае от теб.