Гората отстъпи място на камениста поляна. Отпред се издигаше каменна стена, в която се чернееше отворът на стар тухлен тунел, тунел, който едва ли бе достатъчно широк да поеме призрака. Вик се замисли за моста си. После си каза: „Това е неговият мост“. Отстрани на входа бе сложена бяла метална табела: ПАРКЪТ Е ОТВОРЕН ВСЕКИ ДЕН ОТ ГОДИНАТА! ДЕЦА, ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА ВИКАТЕ „ДА ЖИВЕЕ СНЕГЪТ!“.
Призракът се шмугна в тунела. Гласът на Бърн Айвс ечеше в тясното пространство. Тази дупка едва ли съществуваше преди десет минути.
Вик влезе с мотоциклета си. Дясната изпускателна тръба се влачеше по камънака, хвърляйки искри. Каменните стени отразяваха мощния рев на двигателя.
Призракът излезе от тунела. Вик го следваше плътно. Тя мина през отворена порта с пречки от захарни бастунчета, заобиколи триметровия пазител лешникотрошач и влезе в Коледната земя.
Триумф
Коледната земя
Призракът я поведе по главния булевард — авеню „Желирани бонбони“. Чарли Манкс занатиска клаксона; чуха се три бипкания, после още три. Тън-тън-тън, тън-тън-тън — началните тактове на Jingle Bells.
Вик го следваше, треперейки неконтролируемо от студ. Едва успяваше да накара зъбите си да не тракат. Когато вятърът се засили, тя имаше усещането, че е без дрехи. Ситните снежинки дращеха кожата ѝ като парченца натрошено стъкло.
Гумите нямаха добро сцепление върху заснежения паваж. Булевардът бе тъмен и пуст, приличаше на занемарена главна улица на градче от деветнайсети век — железни улични лампи, тесни сгради с фронтони и тъмни капандури, вдадени във фасадите входове.
Само че при преминаването на призрака уличните лампи, които бяха на газ, светнаха, бълвайки сини пламъци от заскрежените си чашки. Засветиха и витрините на магазините. Вик подмина сладкарница, наречена „Льо Шоколатие“. На витрината бяха изложени шоколадови шейни, шоколадов елен, голяма шоколадова муха и шоколадово бебе с козя глава. На витрината на „Пънч и Джуди“ висяха дървени кукли. Момиченце в синя рокличка бе вдигнало дървените си ръце към лицето и зяпаше от изненада. Момченце с къси панталонки държеше омазана с кръв брадва. В краката му се търкаляха отрязани дървени глави и ръце.
Зад търговската част на градчето се издигаха атракционите, също толкова безжизнени и тъмни, колкото булеварда при излизането им на него. Вик се загледа във въртележка с шейни, която се издигаше в нощта като скелет на праисторическо чудовище. Видя и голямо виенско колело. Зад увеселителния парк имаше планина, почти вертикална каменна стена, покрита с хиляди тонове сняг.
Безкрайният простор отгоре привлече вниманието на Вик. Половината небе бе затулено от сребърни облаци и тлъсти снежинки се носеха мързеливо надолу. Безоблачната част бе изпълнена с тъма и звезди, а в средата висеше гигантският сребърен сърп на луната, която… имаше лице.
Устните ѝ бяха извити, носът — гърбав, а очите — огромни. Луната спеше, огромните ѝ очи бяха затворени. Посинялата уста потрепваше, издавайки хъркащ звук, който бе с децибелите на излитащ боинг. Диханието люшкаше облаците. В профил луната над Коледната земя доста приличаше на Чарли Манкс.
Вик от дълго време не бе наред с главата, но никога не бе сънувала, нито виждала подобно нещо. Ако някой бе изскочил на пътя, тя щеше да го блъсне; отмести погледа си от тази чудесия чак когато периферното ѝ зрение засече движение.
Насред тънещата в сенки уличка между часовникарски магазин и „Лимонадата на господин Манкс“ стоеше дете. Часовниците забиха при преминаването на призрака. Секунда по-късно лъскавата медна джаджа, сложена на витрината на лимонададжийницата, започна да пухти и да хвърля пара.
Детето носеше опърпано кожено палто и имаше дълга рошава коса, но дали бе момиче, или момче, Вик не можа да определи. Пръстите му бяха кокалести, с пожълтели нокти. Бледото му лице бе гладко и безизразно, приличаше на маска. Детето, нещото, я наблюдаваше безмълвно. Очите му проблеснаха в червено на светлината на фара.
Вик погледна през рамо и видя, че на улицата отзад са излезли още три деца. Едното като че ли държеше коса; две бяха боси. Боси в снега.
„Това е лошо — помисли си тя. — Вече са те обградили.“
Когато се извърна напред, видя насред площадче огромно коледно дърво. Беше високо над четиресет метра, а в основата си стволът му бе широк колкото малка къща.