Още докато той говореше, колата намали и се насочи към банкета. Под гумите захрущяха буци сняг. Фаровете осветиха фигура, която стоеше вдясно от пътя. Отдалече приличаше на жена в бяла рокля. Тя не помръдваше, дори не погледна към фаровете на призрака.
Манкс се пресегна настрани и отвори жабката над коленете на Бинг. Вътре имаше купища пътни карти и вестници. Бинг забеляза там и фенерче с дълга хромирана дръжка.
От жабката се изтърколи оранжево шишенце. Бинг успя да го улови. На него пишеше ХЕНСЪМ ДЮИ — ВАЛИУМ 50 МГ.
Манкс извади фенерчето и открехна вратата си.
— Оттук нататък сме пеша.
Бинг вдигна шишенцето.
— Да не би да сте ми дали нещо… за да ме приспите, господин Манкс.
Манкс примигна.
— Не ми се сърди, Бинг. Знаех, че ще искаш възможно най-скоро да поемеш по пътя за Коледната земя и че можеш да я видиш само ако си заспал. Надявам се, няма проблем.
Бинг отвърна:
— Май няма. — Отново погледна шишенцето. — Кой е Дюи Хенсъм?
— Беше ти. Тоест беше моят предишен Бинг. Дюи Хенсъм бе филмов агент от Лос Анджелис и се занимаваше предимно с деца актьори. Помогна ми да спася десет деца и си осигури място в Коледната земя! О, децата от Коледната земя обичаха Дюи, Бинг. Направо го изядоха! Хайде, идвай!
Бинг отвори вратата и излезе отвън на студа. Нощта бе безветрена и снежинките танцуваха бавно, като от време на време целуваха бузите му. За човек на неговата възраст (Защо съм си втълпил, че е стар? — чудеше се Бинг. — Та той не изглежда стар.) Чарли Манкс крачеше изненадващо пъргаво по банкета; ботушите му шляпаха. Бинг го последва, като обви ръце около гърдите си, защото униформата бе тънка.
Там нямаше една жена, а две и стояха от двете страни на черна желязна порта. Приличаха си и сякаш бяха направени от мрамор. Те се приведоха напред и разпериха ръце, а белите им рокли се издуха, разтваряйки се като ангелски крила. Бяха красиви, с плътните устни и слепите очи на класическите статуи. Устите им бяха леко отворени, все едно пъшкаха, а извивката на устните им подсказваше, че се канят да се усмихнат… или да извикат от болка. Скулпторът ги бе изваял така, че гърдите им да издуват плата на роклите.
Манкс мина през черната порта. Бинг се поколеба, дясната му ръка се плъзна напред и погали горната част на една от гладките студени гърди. От сума време копнееше да докосне такава гърда — провокативна, твърда, стегната, гладка, майчинска.
Усмивката на каменната дама се разшири и Бинг отскочи назад, в гърлото му се надигаше вик.
— Побързай, Бинг! Да не се разсейваме! Облеклото ти не е подходящо за този студ! — провикна се Манкс.
Бинг понечи да тръгне, но се поколеба и погледна арката над отворената желязна порта.
Озадачен, Бинг се намръщи, но господин Манкс се провикна отново и той изприпка напред.
Четири каменни стъпала, леко поръсени със сняг, водеха към черна ледена равнина. Върху леда също имаше снежинки, но като ритна с ботуша си, отдолу се показа гладка повърхност. Беше направил две стъпки, когато забеляза, че в леда има нещо мъгливо, беше на десетина сантиметра под повърхността. В първия момент му заприлича на чиния.
Бинг се приведе и погледна през леда. Чарли Манкс, който беше само няколко крачки по-напред, се извърна и насочи фенерчето към мястото, в което се бе загледал Бинг.
Лъчът освети детско лице — на луничаво момиче с плитки. Уплашен, Бинг изкрещя и се отдръпна.
Тя беше бледа като мраморните статуи, пазещи входа към ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ, но беше от плът и кръв, не от камък. Устата ѝ зееше в безмълвен крясък, а от устните ѝ се проточваха няколко замръзнали балончета. Ръцете ѝ сякаш се протягаха към него. В едната държеше навито въженце за скачане, червено на цвят.
— Там има момиченце! — провикна се той. — В леда има мъртво момиченце!
— Не е мъртво, Бинг — отвърна Манкс. — Все още. Вероятно ще минат години, преди да умре. — Манкс насочи лъча на фенерчето към белия каменен кръст, стърчащ от леда.
Манкс освети пространството, което Бинг бе сметнал за замръзнало езеро. Появиха се редици с кръстове, това гробище бе с размерите на националното гробище „Арлингтън“. Снежинките сновяха покрай паметниците и пиедесталите. На лунната светлина приличаха на сребърни стружки.