Вик погледна през рамо и видя как един прилеп се блъсна в предното стъкло на призрака и остави пукнатини с формата на паяжина точно пред лицето на Чарли Манкс. Втори се размаза, пръскайки кръв, като остана закачен на чистачките, а счупеното му крило продължи да се размахва френетично. Трети рикошира и продължи летежа си в мрака.
Манкс крещеше ли, крещеше, но не от страх, а от възмущение. Вик не искаше да чува другия глас в колата, детския глас: „Не, татко, твърде бързо караш, татко!“, но го чу, и то усилен в тясното пространство на моста.
Призракът свърна наляво и се блъсна в стената, отваряйки еднометрова дупка, зад която свистеше белият статичен шум на немислимата празнота.
Манкс завъртя волана, призракът сви надясно и се блъсна в другата стена. Чупещите се дъски тракаха като картечница. Градушка от прилепи забарабани по предното стъкло и го пръсна. Влетелите в купето прилепи заудряха Манкс и детето по главите. Момиченцето се разпищя. Манкс пусна волана и размаха ръце.
— Махайте се! Махайте се, адски създания! — изкрещя той.
После думите се изгубиха и останаха безсловесните крясъци.
Вик дръпна газта и моторът се стрелна напред, цепейки през наситената с прилепи тъмнина. Летеше към изхода с петдесет, шейсет, седемдесет километра в час. Предницата на призрака проби дървената настилка и потъна, задницата се вдигна нагоре. Манкс се свлече върху волана, надавайки викове на отчаяние.
„Не“ — викаше като че ли той, или може би: „Сняг“.
Призракът се заби в снега, в белия рев, като същевременно разкъсваше моста. Прекият път се сгъна в средата и Вик вече трябваше да се изкачва. Краищата се вдигнаха, сякаш мостът опитваше да се затвори като прочетена книга, която вече не представлява интерес за читателя.
NOS4A2 пропадна през гниещия под на моста в бясната бяла светлина и свистящия шум. Озова се стотици метри по-надолу и двайсет и пет години назад във времето, в река Меримак през 1986 г., където се смачка като празна кутийка от бира. Двестакилограмовият двигател мина през арматурното табло и премаза гръдния кош на Манкс. Той умря с пълна с машинно масло уста. Трупът на момичето бе завлечен от течението чак до пристанището на Бостън. Когато го откриха четири дена по-късно, в косата му бяха заплетени няколко удавени прилепа.
Вик увеличи още скоростта. Прилепите изхвърчаха от моста, отнасяйки със себе си всичките ѝ мисли, спомени, фантазии и вини — целувките по мощния гръден кош на Лу, след като за пръв път свали ризата му; карането на велосипеда в зелените сенки на августовски следобед; ожулването на кокалчетата при опитите да затегне един от винтовете на карбуратора на триумфа. Приятно ѝ стана, че отлетяха, че са свободни. Вече бе загърбила всичките си мисли. Триумфът профуча през изхода. Няколко секунди летя в мразовитата нощ. Синът ѝ я стискаше здраво.
Гумите се стовариха на земята. Вик политна към кормилото и режещата болка в бъбрека стана нетърпима. „Дръж се!“ — помисли си тя и намали скоростта. Предната гума се клатушкаше и тресеше по неравния терен, двигателят виеше — мотоциклетът заплашваше да ги изхвърли. Бяха се озовали на полянката, от която Чарли Манкс ги бе повел към Коледната земя. Тревата шибаше яростно мотора отстрани.
Намали съвсем скоростта, моторът изхъхри и угасна. Спряха до гората. Вик погледна назад, Уейн също погледна, но продължи да стиска майка си здраво през кръста, сякаш се движеха с над сто километра в час.
Вик видя Прекия път и рояците прилепи, щуращи се в звездната нощ. После входът на моста бавно отстъпи назад — зад него нямаше нищо — и изчезна, издавайки лек пукот. Немощна вълна разлюля високата трева.
Момчето и майка му седяха на мъртвия мотоциклет и наблюдаваха. Прилепите правеха лупинги в мрака. Вик чувстваше съзнанието си много освободено. Едва ли в него бе останало нещо друго освен любов, но друго не ѝ трябваше. Прекрасно бе, че се бе отърсила от ненужното.
Заби пета в стартера. Триумфът въздъхна тъжно. Опита още веднъж и усети как нещо в нея се разкъса. Плю кръв. Трети опит. Стартерът едва помръдна, а двигателят не издаде никакъв звук.
— Какво му стана, мамо? — попита Уейн с новия си мек глас на малко момченце.
Тя люшна мотора напред-назад, който само изскърца тихичко. Тогава разбра и ѝ стана смешно. Засмя се сухо, немощно, но искрено.
— Свърши бензинът — каза.
Елате всички вярващи
Октомври
Гънберъл, Колорадо
В първата неделя на октомври Уейн се събуди от звънене на църковни камбани. Баща му седеше на ръба на леглото.