Уейн вдигна.
Телефонът свистеше — силен статичен шум.
— Уейн! — изрече задъхан момичешки глас с руски акцент. — Кога се връщаш? Кога ще дойдеш да си играем?
Уейн не можеше да отговори, езикът му бе залепнал за небцето, а пулсът му цъкаше в гърлото. Те и преди се бяха обаждали.
— Нуждаем се от теб. Можем да възстановим Коледната земя. Можеш да върнеш всичко с въображението си. Въртележките. Магазините. Игрите. Тук няма с какво да си играем. Трябва да ни помогнеш. Господин Манкс го няма вече, само ти остана.
Входната врата се тресна. Уейн прекъсна връзката. Когато Табита Хътър влезе в коридора, той постави слушалката върху апарата.
— Някой е звънял? — попита тя.
В сиво-зелените ѝ очи се четеше спокойна невинност.
— Грешка — отвърна Уейн. — Кафето май е готово.
Уейн не бе добре и го знаеше. Децата, които са добре, не получават обаждания от мъртъвци. Децата, които са добре, не сънуват такива сънища. Но тези две неща — телефонните обаждания и сънищата — не бяха най-ясните индикатори, че не е добре. Съвсем не. Онова, което го правеше да е „не добре“, бе начинът, по който се чувстваше, щом видеше снимка на самолетна катастрофа — наелектризиран, треперещ от вълнение и вина, сякаш пред очите му имаше порнографски снимки.
Предната седмица, докато шофираше в компанията на баща си, една катерица изскочи на пътя и бе премазана. Той се изсмя, а баща му го изгледа учудено и присви устни, канейки се да каже нещо, но си замълча… може би заради страдалческото изражение на лицето на Уейн. Уейн не искаше да си мисли, че случилото се — катеричка да попадне под гумите — е забавно. На такива неща се смееше Чарли Манкс. Обаче не можа да се въздържи.
Веднъж, докато гледаше в ютюб клип за геноцида в Судан, усети, че на лицето му е цъфнала усмивка.
Когато по новините дадоха репортаж за отвлечено в Солт Лейк Сити момиченце — красива дванайсетгодишна блондинка с ослепителна усмивка, Уейн се разтрепери от вълнение… и ѝ завидя.
Постоянно имаше чувството, че зъбите в устата му са много повече от нормалното. Прокараше ли езика си по небцето, му се струваше, че ги усеща — редици малки издатини под лигавицата. Вече знаеше, че си е въобразявал, че му падат зъбите. Това бе халюцинация вследствие на севофлурана, халюцинация бе и Коледната земя. Но споменът за другите зъби бе по-реален, по-жив от нещата от ежедневието — училището, посещенията при психиатъра, обедите с баща му и Табита Хътър.
Понякога си представяше, че е чиния, която е била счупена в средата и е била залепена, но не добре, с леко разминаване на двете части. Едната част — тази, която символизираше живота му преди Чарли Манкс — не пасваше съвсем точно на другата. Когато се отдръпнеше назад и погледнеше кривата чиния, си казваше, че на никого не му трябва такъв съд. Уейн не изпадаше в отчаяние от тези мисли… и това бе част от проблема. Бе изминало много време, откакто бе изпитвал нещо подобно на отчаяние. На погребението на майка му например се бе наслаждавал на църковните песнопения.
За последно видя майка си жива, когато я качваха в линейка. Парамедиците бързаха. Тя бе загубила много кръв. Впоследствие ѝ преляха три литра, които трябваше да ѝ стигнат да преживее нощта, но не знаеха за продупчените бъбрек и черва, не знаеха, че организмът ѝ е отровен от собствените си отрови.
Той бе подтичвал до майка си, стискайки ръката ѝ. Бяха на паркинга на близкия до къщата на Манкс магазин. По-късно Уейн щеше да научи, че на това място майка му и баща му са се видели за пръв път.
— Ти си добре, дечко — каза му Вик. Усмихваше се, въпреки че лицето ѝ бе опръскано с кръв и кал. Над дясната ѝ вежда имаше рана, а в носа ѝ бе навряна тръбичка. — Златото не се разваля. Което е добро, си остава добро, независимо колко удари е понесло. Ти си добре. И винаги ще си добре.
Той разбираше какво има предвид тя. Тя намекваше, че той не е като децата от Коледната земя. Намекваше, че той все още е себе си.
Но Чарли Манкс бе казал друго. Чарли Манкс бе казал, че коприната не може да се изчисти от кръв.
Табита Хътър отпи от кафето си и погледна през прозореца над кухненската мивка.
— Баща ти е изкарал пикапа отпред. Облечи яке, студено е. Да тръгваме.
— Да тръгваме — каза Уейн.
Настаниха се в кабината на пикапа, Уейн бе по средата. Преди време нямаше да могат да се съберат, но новият Лу заемаше по-малко място от стария. Новият Лу приличаше на Борис Карлоф във „Франкенщайн“ с дългите си ръце и обемистия гръден кош, надвиснал над свит стомах. Имаше и франкенщайнски белези — от ангиопластиката, от врата чак до дясното ухо. Тлъстините му просто се бяха стопили като оставен на слънце сладолед. Най-впечатляващата промяна обаче бе в очите. Нямаше логика отслабването да доведе до промяна в очите, но сега Уейн ги усещаше по-силно с тяхното любопитство и проницателност.