Уейн седна до баща си, после се надигна, защото нещо се заби в гърба му. Чук — не за аутопсии, а обикновен дърводелски чук с протъркана дървена дръжка. Уейн го сложи до бедрото на баща си.
Пикапът се заизкачва по пътя, криволичейки покрай старите ели, забили върхове в безоблачното небе. Долу в Гънберъл, на слънце, бе топло, но тук подухваше студен вятър, който свистеше тихичко в клоните и разпространяваше миризмата на трепетлика. По склоновете имаше златни шарки.
— А златото не се разваля — прошепна Уейн и се загледа в откъсналите се листа, които прелитаха над пътя, подети от вятъра.
— Какво каза? — попита Табита.
Той поклати глава.
— Да пуснем радио? — подхвърли Табита и посегна към таблото.
Уейн не знаеше защо предпочита тишината, защо се изнервя от музиката.
На фона на тих шум Боб Сийгър разясняваше колко готин е старият рокендрол. Твърдеше, че ако му пуснат диско, ще се махне.
— Къде е станал инцидент? — попита Табита Хътър и Уейн усети в гласа ѝ нотка на подозрителност.
— Почти стигнахме — обяви Лу.
— Има ли ранени?
— Този инцидент е станал преди доста време.
Уейн нямаше представа къде отиват, докато от лявата им страна не се появи магазин. Всъщност вече не бе магазин, от десет години поне. Едната от бензиноколонките бе почерняла, с лющеща се боя — тук някога Чарли Манкс бе зареждал с гориво. Над Гънберъл имаше доста изоставени мини и призрачни градчета, така че никой не се учудваше от гледката на дървена къща с разбити прозорци и вътрешност, пълна единствено със сенки и паяжини.
— Какво си си наумил, господин Кармоди? — попита Табита Хътър.
— Вик искаше да свърша една работа.
— Може би не трябваше да вземаш Уейн.
— По-скоро теб не трябваше да вземам. Смятам да посегна на едни улики.
Табита отвърна:
— Е, днес не съм на работа.
Той подмина магазина. Половин миля по-нагоре намали скоростта. Алеята, водеща към Къщата на шейна, се падаше отдясно. Когато свърна, радиото зашумя по-силно и дрезгавият, приветлив глас на Боб Сийгър започна да се губи. Тази къща не посрещаше никого добре. Дори от линейката имаха затруднения да изпратят съобщение до болницата долу. Проблемът, изглежда, беше в разположението на скалните масиви наоколо. В клисурите на Скалистите планини човек губеше връзка със света долу… и сред скалите, дърветата и пронизващите ветрове двайсет и първи век изглеждаше измислен. Хората били завладели целия свят — глупости на търкалета.
Лу спря и слезе да премести ограждението, поставено от полицията. После продължиха.
Пикапът подскачаше по неподдържания път, който стигаше почти до предния двор на разрушената постройка. Смрадликите бяха почервенели от есенния студ. Някъде наблизо кълвач блъскаше здраво с клюн. Когато новият Лу спря, по радиото се чуваше единствено бученето на статичен шум.
Щом затвори очи, Уейн си представи децата на шума, децата, изгубени в пространството между реалност и въображение. Бяха толкова близо, че той сякаш чуваше смеха им да блика изпод свистенето на радиото. Потрепери.
Лу положи дланта си върху крака му, Уейн отвори очи и го погледна. Баща му бе слязъл от пикапа, но бе протегнал ръка в кабината, за да стисне коляното му.
— Всичко е наред — каза баща му. — Няма проблеми, Уейн. В безопасност си.
Уейн кимна… но баща му не го бе разбрал. Той не изпитваше страх. Треперенето се дължеше на вълнение. Другите деца бяха съвсем близо, чакаха го да се върне и да създаде с въображението си нов свят, нова Коледна земя с въртележки, лакомства и игри. Бе способен на това. Всички бяха способни на това. Нуждаеше се обаче от инструмент, някакво средство за създаване на удоволствие и забавления, с което да пробие дупка в този свят и да навлезе в тайния си мисловен пейзаж.
Металната глава на чука студенееше, опряна на бедрото му. Погледна я и си помисли: „Може би“. Вземаш чука и го стоварваш върху темето на баща ти. Когато си представи звука, кухото бумкане при съприкосновението на стомана с кост, Уейн потрепери от удоволствие. Стоварваш го право в хубавичкото, кръгло, умно, самодоволно, лолитско лице на Табита Хътър и разбиваш очилата и зъбите ѝ. Адски забавно би било! Мисълта как по сочните ѝ устни избива кръв му подейства възбуждащо. След като приключеше с тях, щеше да се отправи към тунела, водещ към Коледната земя. Удряй с чука камъните, докато те не се разцепят, докато не се отвори пролука, през която да минеш. Блъскай, докато реалният свят не се продъни, за да можеш да пропълзиш в света на мисълта, където те чакат децата!