— Хей, Уейн — подвикна Лу. — Можеш да си избършеш лицето в ризата ми, ако искаш.
— Какво?
— Плачеш, малкият — каза Лу и протегна другата си ръка, в която имаше раздробена луна. — От известно време плачеш. Това май беше твое, а?
Раменете на Уейн трепнаха конвулсивно. Опита се да отговори, но през стегнатото му гърло не излезе никакъв звук. Сълзите по бузите му щипеха на студения вятър. Покрусен, зарови лице в гърдите на Лу, за момент изпита нужда от стария Лу, пухкавия великан.
— Съжалявам — прошепна със задавен глас той. Прокара език из устната си кухина, но не усети тайните зъби. Изпита такова огромно облекчение, че се наложи да се хване за баща си, за да не се свлече. — Съжалявам. Татко. О, татко. Съжалявам.
Уейн изхълцваше при всяко вдишване.
— За какво?
— Не знам. Задето плача. Осополивих те.
— Човек не трябва да се извинява за сълзите, друже.
— Гади ми се.
— Да, да, знам. Няма проблеми. Мисля, че страдаш от човешки синдром.
— От него умира ли се?
— Да — каза Лу. — Изходът винаги е летален.
Уейн кимна.
— Е, предполагам, че това е хубаво.
Нейде зад тях Табита Хътър с ясен, кротък глас питаше децата как се казват, после ги успокояваше и им обещаваше да се погрижи за тях. Уейн си каза, че ако в този момент се извърне, ще види десетки деца да се задават от гората, загърбили статичния шум. Чу, че някои от тях плачат. Човешки синдром — тази болест явно бе заразна.
— Татко, имаш ли нещо против тази година да не празнуваме Коледа?
— Ако Дядо Коледа се опита да се спусне в комина ни, ще го изстрелям нагоре с ритник. Обещавам.
Уейн се засмя, но някак треперливо, все едно ридаеше.
Откъм пътя долетя ревът на приближаващ се мотоциклет. Уейн се вкопчи отчаяно в ужасната идея, че това е майка му. Децата бяха възкръснали, може би сега бе неин ред да го направи. Но, не, някакъв моторист бе излязъл да се поразходи. Машината профуча с оглушителен рев, хвърляйки слънчеви отблясъци от хромираните си части. Беше началото на октомври, но на слънце все още бе топло. Задаваше се есен, зад нея дебнеше зимата, оставаше още малко време за каране на мотор.
Започната на 4 юли 2009 г.
Завършена по празниците през 2011 г.
Джо Хил, Екзитър, Ню Хемпшир
Благодарности
Списък с добрите
Ако сте харесали настоящата книга, тогава много от благодарностите отиват за моята главна редакторка Дженифър Брел от „Уилям Мороу“, която ми обърна внимание на историята в историята. Ако сте останали разочаровани, вината е изцяло моя.
Габриел Родригес ми е като брат. Обичам го и му благодаря за илюстрациите, приятелството и визията. Когато се загубя, знам, че мога да разчитам на Гейб — той умее да чертае карти.
Работата по настоящата книга започна през лятото на 2009 г. в гаража на моя приятел Кен Шлайкър. Кен поправяше своя „Триумф Бонвил“ и ме привлече като помощник. Онези вечери бяха приятни и затова ми се прииска да пиша за мотори. Благодаря на цялото семейство Шлайкър, че отвори дома и гаража си за мен.
Работата по книгата приключи, когато майка ми я прочете и каза, че я харесва, но и че последната глава не става. Беше права, както обикновено. Изхвърлих последните петнайсет страници и написах нещо по-добро. Табита Кинг има първокласен креативен ум и ме научи да обичам думите, да търся тяхното тайно значение и да съм в хармония с техните лични истории. И нещо още по-важно: нейният пример като родител ми показа какъв баща трябва да бъда — повече да слушам, по-малко да говоря; да превръщам работата в игра (или в медитация); да следя децата да си режат ноктите.
Докато пишех книгата, с баща ми направихме една мотоциклетна разходка. Той бе със своя харли, аз — с триумфа. Той каза, че харесва триумфа ми, макар двигателят да звучал като шевна машина. Ето ви сноб, почитател на „Харли Дейвидсън“. Разходката беше много приятна, следвах го по неговите малки пътища, а слънцето огряваше раменете ми. Май цял живот обикалям из неговите малки пътища. Не съжалявам за това.
Настоящата книга мина през щателните очи не на един, а на двама редактори — талантливата Морийн Съгдън, която ме поправя вече в три романа, и моето другарче Либърти Харди от „Ривъррън Букс“, която връхлита грешките ми като превъзбудено от коча трева коте кълбо прежда. Лиана Фонан се присъедини в последния момент, за да провери дали подредбата на събитията е добра. Подозирам, че книгата все още е пълна с грешки, но това само иде да покаже, че толкова си мога.