Ролсът бе просторен отзад. Задната седалка бе от шевро с цвят на човешка кожа. На нея спеше момче. То бе облечено в яке с качулка. Имаше тъмна коса и кръгло, пълно лице; розовите бузи говореха за добро здраве. Като че ли сънуваше сладки сънища, например захарни бонбони. Не бе вързано и изобщо не изглеждаше нещастно, поради което през главата на Вик мина странна мисъл: „Той е добре. Трябва да се махаш. Може би е дошъл тук с баща си, просто е заспал в колата и баща му е решил да не го буди, а ти просто трябва да се разкараш“.
Вик потрепна, сякаш я бе ухапала конска муха. Нещо не бе наред в това предположение. То нямаше място в главата ѝ, беше се намъкнало там незнайно как.
Прекият път я бе довел тук да намери Призрака — лош човек, който причинява злини на другите. Тя бе тръгнала да си търси белята и мостът я бе отвел на подходящо място. През последните няколко минути неща, които бе потискала дълго време, излизаха на преден план. Маги Лей бе реална, не измислица. Вик наистина бе взела гривната на майка си от ресторанта „При Тери“, без никакво съмнение.
Тя почука по стъклото. Детето не се размърда. Беше по-малко от нея, на дванайсет може би. Горната му устна бе покрита с фин мъх.
— Хей! — викна тихо тя. — Хей, хлапе!
Той само се извърна настрани. Вик вече не можеше да вижда лицето му.
Опита се да отвори вратата, но тя бе заключена отвътре.
Воланът бе отдясно, близо до нея. Страничното стъкло бе свалено почти до долу. Вик се приближи. Нямаше много свободно пространство между колата и струпаните до стената боклуци.
Ключът бе в стартера, акумулаторът се изтощаваше. Панелът на радиото светеше в радиоактивен нюанс на зеленото. Вик не знаеше кой пее в момента, май беше оня дъртак от Вегас, но песента отново бе за Коледа. От Коледата бяха изминали почти четири месеца, имаше нещо ужасно в това да звучи коледна музика през пролетта. Все едно клоун вървеше в дъжда и гримът му се размазваше.
— Хей, малкият — изсъска тя, — събуди се!
Момчето се размърда, после се надигна и извърна глава към нея. Вик видя лицето му и прехапа устни, за да не извика.
Лицето му не бе такова, каквото ѝ се бе сторило. Момчето като че ли бе на умиране… или вече бе мъртво. Бе бледо като луна, а под очите му имаше лилави петна. Под кожата му пълзяха черни, отровени вени, сякаш в тях течеше не кръв, а мастило, които разцъфваха в грозни разклонения в ъглите на устата и очите, и на слепоочията. Косата му бе с цвят на заскрежено стъкло.
Той примигна. Очите му бяха лъскави и любопитни, изненадващо живи.
Издиша бяла пара, сякаш се намираше в хладилник.
— Коя си ти? — попита той. При всяка дума бълваше облаче пара. — Не бива да стоиш тук.
— Защо е толкова студено?
— Не е — отвърна той. — Махай се. Тук е опасно.
Продължаваше да издишва бели облачета.
— О, боже, хлапе! Ще те измъкна от тук. Хайде. Ела при мен.
— Не мога да отключа вратата.
— Прехвърли се на предната седалка — подкани го тя.
— Не мога. — Говореше като надрусан. Възможно ли бе наркотик да понижи телесната ти температура дотолкова, че от устата ти да започне да излиза пара? Вик се съмняваше. — Не мога да се преместя. Наистина не бива да стоиш тук. Той скоро ще се върне.
Мразовит бял въздух се изнизваше от ноздрите му.
Вик го чуваше доста ясно, но не го разбираше, като изключим последното изречение. Това „той скоро ще се върне“ изглеждаше съвсем логично. Разбира се, че щеше да се върне, който и да бе той, Призрака. Не би оставил колата с ключ в стартера, ако не смяташе да се върне скоро, така че тя трябваше да побърза. И двамата трябваше да побързат.
Тя копнееше да се изстреля към вратата, като преди това му каже, че ще извика полиция. Но не можеше да се махне. Да избяга, не значеше само да изостави едно отвлечено болно дете, ами и да се отрече от доброто в себе си.
Пресегна се през прозореца, отключи предната врата и я отвори.
— Хайде! — подкани го тя. — Дай ръка!
Протегна се над облегалката.
Той се взря за момент в дланта ѝ, сякаш се опитваше да предскаже бъдещето ѝ, сякаш тя му предлагаше шоколад, който той се чудеше дали да приеме. Това не бе нормална реакция на отвлечено дете и тя го знаеше, но въпреки това не отдръпна ръката си навреме.
Той я сграбчи за китката и тя изпищя. Усещането бе като опиране в нагорещен тиган. Отне ѝ секунда да осъзнае, че това не е топлина, а студ.
Клаксонът изпищя пронизително. В тясното пространство на гаража звукът бе направо нетърпим. Вик нямаше представа как стана това, дори не бе докоснала волана.
— Пусни ме! Причиняваш ми болка! — рече тя.