Ралеят премина през прага и потъна в мрака.
Невидима игла се заби в лявото ѝ око и достигна мозъка ѝ. Тя изхленчи — не можа да се въздържи — и се преви надве. Иглата се измъкна, после отново се плъзна напред. На Вик ѝ се прииска главата ѝ да експлодира, прииска ѝ се да умре.
Чу пукане, сякаш ушите ѝ бяха подложени на промяна в налягането, и къщата потрепери. Все едно отгоре изтребител бе преминал звуковата бариера.
В коридора замириса на дим.
Вик вдигна глава и се взря с присвити очи през прозореца. Прекия път го нямаше.
Още щом бе чула силното пукане, бе разбрала, че ще стане така. Мостът бе угаснал като умиращо слънце.
Чарли Манкс се отправи към къщата, полите на палтото му се поклащаха. Изражението върху изпитото му грозно лице подсказваше, че не е на кеф.
Приличаше на малоумник, който се кани да се развилнее.
Тя стрелна очи към стълбището, но осъзна, че ако се качи горе, ще бъде приклещена. Напусна кухнята.
Когато мина през летящите врати, момчето се появи на задната врата, беше долепило лице в прозореца ѝ. Усмихна се, за да покаже редиците криви иглички в устата си. Дъхът му оставяше сребрист скреж върху стъклото.
Телефонът иззвъня. Вик изпищя, сякаш някой я бе сграбчил, и впери поглед в него. Лицето ѝ бе сред жълтите знаменца, висящи от тавана.
Само че това не бяха никакви знаменца. Това бяха капани за мухи; стотици мъртви, изсъхнали насекоми бяха полепнали за хартията. В гърлото на Вик се надигна жлъч. Беше сладко-кисела като фрапето в „При Тери“, когато се е развалило.
Телефонът иззвъня отново. Тя сграбчи слушалката, но преди да я вдигне, погледът ѝ се спря на детската рисунка, залепена точно над апарата. Хартията бе суха, покафеняла и изтъняла от времето, а лепенката — пожълтяла. С пастели бяха изобразени гора от коледни дръвчета, Чарли Манкс с шапка на Дядо Коледа на главата и две момиченца, ухилени така, че да им се виждат острите зъби. Децата приличаха много на съществото в задния двор.
Вик допря слушалката до ухото си.
— Помогнете ми! — извика. — Помогнете ми, моля!
— Къде сте, госпожо? — каза някой с детски глас.
— Не знам! Нямам представа! Загубих се!
— Вече разполагаме с кола там. В гаража е. Седнете на задната седалка и шофьорът ще ви закара в Коледната земя. — Човекът от другата страна на линията се изкиска. — Ще се погрижим за вас, когато пристигнете. Ще закачим очните ви ябълки на нашето голямо коледно дърво.
Вик затвори.
Чу хрущене зад себе си, обърна се и видя, че момчето е ударило с чело прозореца. Бяха се образували пукнатини с формата на паяжина. На момчето като че ли му нямаше нищо.
Вик чу, че Манкс се мъчи да отвори предната врата, пречеше му веригата.
Детето отдръпна главата си назад, после нанесе нов удар с чело, след който от рамката изпаднаха няколко парченца стъкло. Засмя се.
Първите огнени езици се издигнаха над полуотворената печка. Звукът бе като от пърхащи крила на гълъб. Тапетът вдясно почерня и се набръчка. Вик вече не си спомняше защо искаше да запали пожар. Май се надяваше димът да ѝ помогне да избяга.
Детето промуши ръка през разбитото стъкло и заопипва отвътре, търсейки ключалката. Поряза си китката и от разкъсаната кожа прокапа черна кръв. Това, изглежда, изобщо не го смути.
Вик замахна с тигана към ръката му. Беше вложила всичката си сила, затова политна напред. Блъсна се във вратата, отскочи и падна по задник на пода. Момчето отдръпна ръката си и тогава Вик видя, че три от пръстите му са размазани, гротескно изкривени.
— Забавна си! — изкрещя то, после се засмя.
Вик зарита с крака и се плъзна назад по кремавите плочки. Момчето промуши главата си през счупеното стъкло и размърда черния си език.
Червени пламъци изригнаха от печката и косата от дясната страна на главата ѝ лумна, косъмчетата запукаха, почерняха и се сгърчиха. Тя започна да се тупа, захвърчаха искри.
Манкс блъсна предната врата. Веригата изтрака и се скъса. Вратата се удари силно в стената, чак къщата се разтресе.
Момчето отново се протегна през разбития прозорец и отключи задната врата. Горящите капани за мухи изпопадаха върху Вик.
Тя се надигна и извърна глава. Манкс бе зад летящите врати, всеки момент щеше да влезе в кухнята. Погледна към нея с широко отворени очи и хищно изражение на грозното си лице.
— Като видях велосипеда ти, си помислих, че си по-малка — отбеляза Манкс. — Обаче си съвсем пораснала. Лошо за теб. Коледната земя не е добро място за момичета, които са съвсем пораснали.