Вратата зад нея се отвори… и в този момент като че ли целият топъл въздух бе изсмукан от помещението, като че ли светът отвън вдишваше. Червена вихрушка от пламъци се завъртя над печката, понасяйки със себе си хиляди искрици. Блъвна черен дим.
Когато Манкс мина през летящите врати и се спусна към нея, Вик се метна зад обемистия хладилник, после пристъпи към единственото място, където можеше да се скрие.
Килерът
Вик сграбчи металната дръжка и затръшна вратата зад себе си. Бе тежка и при затварянето застърга по пода. Досега не бе виждала толкова тежка врата.
Нямаше ключалка. Дръжката приличаше на буквата „U“ и бе заварена за металната повърхност. Вик я сграбчи, разкрачи се и стъпи върху касата. Секунда по-късно Манкс задърпа. Вик бе отместена напред, но изпъна коленете си и удържа.
Той пусна за момент, после изведнъж отново дръпна в опит да я изненада. Беше поне с трийсет килограма по-тежък от нея, освен това ръцете му бяха дълги като на орангутан, но тя бе стъпила здраво на касата и имаше чувството, че краката ѝ ще издържат за разлика от ставите на горните крайници.
Манкс спря да дърпа. Вик веднага се заоглежда. Видя моп с дълга синя метална дръжка. Беше отдясно, само на няколко педи от нея. Вик я промуши през металното ухо така, че да се опре в рамката.
Тя отстъпи и краката ѝ се огънаха. Наложи се да се подпре на пералнята, за да остане права.
Манкс задърпа вратата и дръжката на мопа се запъна в рамката.
Спря за момент. Когато задърпа отново, си личеше, че не влага всичката си сила, сякаш пробваше нещо.
Вик го чу да кашля. Стори ѝ се, че чува и детски шепот. Краката ѝ се разтрепериха. Толкова силно се разтрепериха, че ако пуснеше пералнята, вероятно щеше да се строполи.
— Май се озова на тясно, малка подпалвачке! — провикна се Манкс.
— Махай се!
— Каква наглост! Да влезеш в къщата на човек, а после да му кажеш да се маха! — каза той. Но не звучеше ядосан. — Предполагам, че те е страх да излезеш. Ако имаш поне малко акъл в главата, ще те е страх да стоиш там вътре.
— Махай се! — изкрещя отново тя.
Нищо друго не ѝ идеше наум, освен да крещи.
Той отново се закашля. Трескава червена светлина блещукаше под ръба на вратата, затъмняваха я сенките на краката на Манкс.
— Дете — подхвана той шепнешком, — ще оставя тази къща да изгори, без да ми мигне окото. Има къде да отида, бездруго това скривалище вече е компрометирано. Излез. Излез или ще се задушиш и после никой няма да може да идентифицира изгорелия ти труп. Отвори вратата. Няма да ти сторя нищо лошо.
Тя се облегна на пералнята, хващайки се за ръба с две ръце. Краката ѝ се гънеха по комичен начин.
— Жалко — каза той. — Щеше ми се да се запозная с момичето, притежаващо велосипед, който може да пътува по пътищата на мисълта. Малко са хората като нас. Трябва да се учим един от друг. Добре. Сега ще те поуча, макар че едва ли ще ти е до подобен урок. Бих останал да си поговорим още, но тук е малко топличко! Честно казано, аз съм от хората, които предпочитат студения климат. Толкова обичам зимата, че се чувствам като едно от джуджетата на Дядо Коледа! — изсмя се цвилещо, гадно. — Хиииииииииии!
Нещо се катурна в кухнята. Толкова силно изтряска, че тя изпищя и едва не скочи върху пералнята. Къщата се разтресе, зловещите вибрации преминаха през плочките под краката ѝ. За момент тя си помисли, че подът ще пропадне.
По звука разбра какво е направил онзи. Беше съборил пред вратата стария хладилник с форма на вана.
Вик дълго стоя подпряна на пералнята, изчаквайки краката ѝ да престанат да треперят.
Отначало ѝ бе трудно да повярва, че Манкс си е отишъл. Смяташе, че я чака да заблъска по вратата и да започне да се моли да я пусне.
Чуваше съскането на огъня. Чуваше как разни неща пукат от високата температура. Тапетите пращяха както борови иглички, хвърлени в лагерен огън.
Опря ухо във вратата, за да може да се ослуша по-добре. Но още щом го допря върху металната повърхност, отметна глава назад и изписка. Вратата се бе превърнала в нагорещен тиган.
От левия край на вратата започна да се надига тъмнокафяв дим.
Вик издърпа дръжката на мопа настрани и го захвърли. Сграбчи металното ухо с идеята да се опита да избута тежкия хладилник. Пусна го и отскочи. Ухото също се бе нагорещило. Размаха ръка, за да намали болката в опарените си пръсти.
В дробовете ѝ влезе дим, който миришеше на стопена пластмаса. Миризмата бе толкова гадна, че се закашля, сгъвайки се надве; имаше чувството, че всеки момент ще повърне.