Обърна се назад. Килерът бе съвсем тесен.
Рафтове. Пакет ориз. Кофа. Бутилка амоняк. Белина. Вграден в стената метален шкаф. Пералня и сушилня. Прозорци нямаше. Нито друга врата.
Нещо стъклено се пръсна в съседното помещение. Въздухът се задими, сякаш се намираше в сауна.
Вик вдигна глава и видя, че точно над касата на вратата белият гипсов таван потъмнява.
Отвори сушилнята и извади от нея един бял чаршаф. Метна го върху главата и раменете си, като уви част от плата около дланта си. Пробва отново вратата.
Макар и предпазена от чаршафа, едва успя да стисне металната дръжка; не можа да задържи задълго рамото си опряно в нагорещената повърхност. Метна се напред. Веднъж, втори път. Вратата потрепери и се открехна няколко сантиметра, колкото вътре да нахлуе облак отровен кафеникав дим. Оттатък бе толкова задимено, че не се виждаше нищо, дори пламъците не се виждаха.
Вик отстъпи и се метна към вратата за трети път. Удари се толкова силно, че залитна назад и глезените ѝ се оплетоха в чаршафа. Спъна се и падна. Изрева от разочарование и захвърли чаршафа настрани. Килерът се пълнеше с дим.
Хвана се с една ръка за пералнята, а с другата — за дръжката на металния шкаф. Но докато се изправяше на крака, вратата на шкафа се отвори със скърцане. Коленете ѝ се огънаха и тя отново падна.
Почина си за момент, като опря чело в хладната метална повърхност на пералнята. Когато затвори очи, имаше чувството, че майка ѝ е положила хладната си длан върху трескавото ѝ чело.
Вик се изправи, но не се чувстваше стабилна. Пусна дръжката на металния шкаф и той се затвори чрез пружините си. Отровният въздух щипеше очите ѝ.
Отвори отново шкафа. Водеше към тъмната тясна метална тръба за прането.
Мушна главата си в отвора и погледна нагоре. Видя друга метална вратичка на разстояние от около три-четири метра.
Знаеше, че той чака там.
Но това нямаше значение. Не можеше да остане в килера.
Седна върху отворената метална вратичка, която се държеше от чифт изпънати пружини. Намърда горната част на тялото си в отвора и се плъзна в…
Тръбата за прането
Вик беше на седемнайсет години, само с двайсет килограма по-тежка и с осем сантиметра по-висока в сравнение с преди пет години — кльощаво момиче с дълги крака. Въпреки това тръбата бе твърде тясна за нея. Опря гръб в стената и коленете ѝ се забиха в лицето. Стъпалата ѝ бяха опрени в отсрещната страна на шахтата.
Започна да се промушва нагоре, като се изтласкваше с пръстите на краката си. Кафяв дим се виеше около нея и щипеше очите ѝ.
Ахилесовите ѝ сухожилия започнаха да трептят и да „горят“. Плъзна гърба си с десетина сантиметра по-нагоре, „ходеше“ в тръбата гротескно прегърбена и превита. Мускулите отзад на кръста ѝ пулсираха.
Беше преодоляла половината разстояние, когато лявото ѝ стъпало се хлъзна и задникът ѝ потъна надолу. Усети как дясното ѝ бедро се раздира и изпищя. За момент успя да се задържи на място, със забито в лицето дясно коляно и висящ право надолу ляв крак. Тежестта върху десния ѝ крак бе твърде голяма. И болката бе твърде голяма. Остави дясното си стъпало да се освободи и падна долу.
Беше болезнено, тежко падане. Удари се в алуминиевия под на шахтата, като прасна лицето си в дясното коляно. Другото ѝ стъпало изтласка вратичката и се показа в килера.
За момент Вик бе опасно близо до паниката. Разплака се и когато се надигна в тръбата, не направи опит да се изкатери отново, а започна да подрипва, въпреки че върхът бе твърде високо и нямаше за какво да се захване. Закрещя. Закрещя за помощ. Шахтата бе пълна с дим, който замъгляваше погледа ѝ. Гърдите ѝ се разтресоха в суха, мъчителна кашлица. Имаше чувството, че никога няма да може да спре да кашля. От непрестанната кашлица ѝ се догади, избълва струя слюнка с вкус на жлъч.
Ужасяваха я не димът или болката в задната част на бедрото, където определено имаше разтегнат мускул. Ужасяваше я неизбежната, отчайваща самота. Какво бе изкрещяла майка ѝ на баща ѝ? „Ама не ти се занимаваш с възпитанието ѝ, Крис! Аз се занимавам. Всичко е на моите плещи!“ Мъчително бе да е в дупка. Сама. Не можеше да си спомни кога за последно прегърна майка си, уплашената си, сприхава, нещастна майка, която опираше хладна длан върху челото на Вик, когато тя имаше треска. Щеше да е чудовищно да загине тук, оставяйки нещата в това положение.
Отново запълзя нагоре по шахтата с опрян в стената гръб и запънати отсреща ходила. От очите ѝ бликаха сълзи. Димът бе станал по-гъст и сякаш я обгръщаше цялата. Имаше сериозен проблем в задната част на дясното ѝ бедро. Всеки път, когато се оттласнеше нагоре, имаше чувството, че мускулът продължава да се разкъсва.