Над Гънберъл, Колорадо
Тогава той намали скоростта.
— Какво правиш? — изкрещя тя.
Бяха изминали не повече от половин миля по магистралата. Черният път, водещ към онази ужасна къща, все още се виждаше.
— Човече — подхвана момчето, — нужна ни е помощ. Тези хора тук имат телефон.
Приближиха се към неравен черен път, водещ надясно. В началото на пресечката имаше магазин с няколко бензиноколонки отпред. Хлапакът докара мотоциклета до верандата.
В момента, в който младежът свали стъпенката, двигателят угасна; той не си бе направил труда да изключи от скорост. Вик искаше да му каже, че мястото не е подходящо, че са твърде близо до къщата на дъртака, но той вече бе слязъл и ѝ подаваше ръка като същински джентълмен.
Тя се спъна на първото стъпало към верандата и едва не падна. Той я подхвана. Тя се извърна към него и го погледна с насълзените си очи. Защо плачеше? Нямаше представа, знаеше само, че вдишва въздух на малки глътки, давейки се.
Незнайно защо, двайсетгодишният Луис Кармоди, който бе влязъл в полицейските регистри с редица глупави престъпления — вандализъм, кражби от магазини и пушене като малолетен, като че ли също бе на път да се разплаче. Тя научи името му чак по-късно.
— Хей — каза той, — няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Всичко е наред. Ще те закрилям.
Искаше ѝ се да му вярва. Обаче вече схващаше разликата между децата и възрастните. Разликата е, че когато някой ти каже, че ще те закриля, ако си дете, му вярваш. Тя искаше да му вярва, но не можеше, така че реши да го целуне. Не сега, по-късно, по-късно щеше да го дари с най-хубавата си целувка. Той беше дебел и имаше лоша коса и тя предположи, че едва ли някога го е целувало красиво момиче. Вик никога нямаше да стане модел на бельо, но бе достатъчно хубава. По неохотния начин, по който пусна талията ѝ, усети, че той е на същото мнение.
— Да влезем вътре и да извикаме органите на реда. Какво ще кажеш? — предложи той.
— И пожарна.
— Естествено.
Лу я поведе по дъсчения под на бакалията. В един буркан с жълтеникава течност на тезгяха плуваха мариновани яйца с вид на кравешки очи.
Пред касата се бяха наредили няколко клиенти. От ъгъла на устата на касиера стърчеше лула. Заради лулата, присвитите очи и масивната челюст приличаше много на Попай Моряка.
Млад мъж с камуфлажни дрехи стоеше най-отпред, стиснал няколко банкноти. Жена му чакаше до него с бебе в ръце. Тя вероятно бе с около пет години по-възрастна от Вик, русата ѝ коса бе вързана на опашка. Рошавото бебе носеше комбинезонче с лика на Батман, което бе омазано отпред с доматен сок, явно бе хапнало някоя много хранителна консерва.
— Извинете — извиси пискливия си глас Лу.
Те дори не го погледнаха.
— Ти нали едно време имаше млечна крава, Сам? — попита мъжът с камуфлажните дрехи.
— Да — отвърна двойникът на Попай и чукна няколко пъти по клавишите. — Но едва ли ти се слуша пак за бившата ми съпруга.
Събралите се около тезгяха мъже прихнаха да се смеят. Блондинката с бебето се подсмихна снизходително и се огледа. Погледът ѝ се спря върху Лу и Вик. Сбърчи разтревожено чело.
— Я ме чуйте всички! — изкрещя Лу и този път те му обърнаха внимание, като се вторачиха в него. — Налага се да използваме телефона!
— Хей, сладурче — обърна се блондинката директно към Вик. Личеше си, че е сервитьорка, която има навика да се обръща към жените със „скъпа“, „сладурче“, „миличка“ или „кукло“. — Добре ли си? Какво е станало? Някакъв инцидент?
— Цяло чудо е, че е жива — каза Лу. — Някакъв я е заключил в къщата си. Опитал да я изгори жива. Къщата все още гори. Тя успяла да се измъкне. Мръсникът е отвлякъл един малчуган.
Вик поклати глава. Казаното от него не бе съвсем точно. Детето бе там по собствено желание. То дори вече не беше дете. Беше нещо друго, толкова студено, че причиняваше рани при докосване. Но не можа да измисли как да поправи Лу, затова си затрая.
Блондинката се вгледа в Лу Кармоди, докато той говореше, а когато върна погледа си върху Вик, нещо в него се бе променило. Тя сякаш спокойно правеше преценка. Вик познаваше много добре този поглед — така Линда определяше тежестта на нараняването и избираше подходящо лечение.
— Как се казваш, скъпа? — попита тя.
— Виктория — отвърна Вик.
Досега никога не се бе представяла с цялото си име.
— Няма страшно, Виктория — каза блондинката с толкова мил глас, че Вик се разплака.
На практика блондинката пое командването, без дори да повиши глас и да остави хлапето на пода. По-късно, когато си мислеше какво най-много харесва у жените, Вик винаги се сещаше за жената на военния, за нейната увереност и кротка любезност. Сещаше се за майчинството, което означаваше също да те е грижа за ближния. Искаше да притежава увереността и усета на съпругата на военния, искаше да стане като нея — майка с твърд женски усет за това какво трябва да се направи в кризисен момент. В известна степен синът на Вик, Брус, бе заченат в този момент, макар че тя щеше реално да забременее чак след две години.