Вик седна на някакви кашони до щанда. Мъжът, който приличаше на Попай, вече бе на телефона и молеше оператора да го свърже с полицията. Гласът му бе спокоен. Никой не се шашкаше, защото блондинката не се шашкаше — всички се съобразяваха с нейната емоционална реакция.
— Наблизо ли живееш? — попита жената.
— От Хейврил съм.
— Това в Колорадо ли е? — попита военният, чието име бе Том Прийст.
Беше в двуседмичен отпуск и трябваше да се връща довечера в Саудитска Арабия с полет от Форт Хууд.
Вик поклати глава.
— Масачузетс. Трябва да се обадя на мама. Не ме е виждала от няколко дена.
От този момент нататък Вик нямаше как да казва истината. Бе изчезнала от Масачузетс преди два дни. Сега се намираше в Колорадо и бе избягала от човек, който я бе държал заключена в къщата си и се бе опитал да я изгори жива. Дори без да споменава, че е била отвлечена, всички бяха наясно, че е станало точно това.
Ето така се оформи новата истина, дори за Вик. По същия начин тя можеше да си втълпи, че е намерила гривната на майка си в семейното комби, а не в ресторанта „При Тери“ в Хемптън Бийч. Лесно казваше лъжите, защото те изобщо не приличаха на лъжи. Когато я попитаха за пътуването до Колорадо, тя каза, че няма никакви спомени да е влизала в колата на Чарли Манкс и полицаите размениха тъжни, съчувствени погледи. Когато я понатиснаха, тя обясни, че е било тъмно. Дали не е била заключена в багажник? Да, вероятно. Друг човек написа показанията. Тя само ги подписа, и то без да ги прочете.
Военният запита:
— Къде е къщата му?
— Малко по-надолу по пътя — отговори Луис Кармоди вместо Вик, чийто глас съвсем бе паднал. — На половин миля от тук. Мога да ви заведа. В гората е. Ако пожарните се забавят, околните хълмове ще пламнат.
— Това е местенцето на Татко Коледа — обясни Попай и отмести устата си от слушалката.
— Татко Коледа? — възкликна военният.
Един мъж с тяло с форма на круша и риза на червено-бяло каре каза:
— Знам мястото. Ходил съм там на лов. Странно е. Елите край двора имат коледна украса през цялата година. Не съм виждал хора обаче.
— Запалил е собствената си къща и е избягал? — попита военният.
— И момчето все още е в лапите му — вметна Лу.
— Каква му е колата?
Вик отвори уста да отговори, но с периферното си зрение засече движение през прозорчето на входната врата и стрелна поглед покрай военния… и видя призрака. Колата спря пред бензиноколонките, сякаш призована от зададения въпрос. Въпреки че вратата бе затворена, ясно чу коледна музика.
Вик не можеше да извика, нито да проговори, но не се и налагаше. Войникът видя физиономията ѝ, както и накъде се е загледала и се извърна към входа.
Шофьорът слезе от колата и се запъти към бензиноколонките.
— Този ли е? — попита войникът. — Шофьорът на лимузината.
Вик кимна.
— Не виждам да има дете вътре — отбеляза Лу, докато проточваше врат, за да погледне през витрината.
Последва мъчителна тишина, всички се мъчеха да преценят ситуацията.
— Има ли пистолет? — попита войникът.
— Не знам — каза Вик. — Не съм го виждала с пистолет.
Войникът закрачи към вратата.
Жена му го изгледа остро.
— Какво смяташ да правиш?
Той отвърна:
— А ти как мислиш?
— Това е работа на полицаите, Том Прийст.
— Така е. Когато дойдат тук обаче. Няма да позволя да си тръгне, преди те да са дошли.
— Ще дойда с теб, Томи — каза едрият мъж с карираната риза. — Редно е да дойда с теб. От всички тук само аз имам значка в джоба си.
Попай свали слушалката, покривайки микрофона ѝ с длан, и каза:
— Дик, на значката ти пише „надзирател на играта“, а и изглежда, е от пакетче соленки.
— Не е от пакетче соленки — отбеляза Дик Уорнър, докато наместваше невидимата си вратовръзка, и вдигна гъстите си побелели вежди, за да покаже колко е ядосан. — Поръчах си я от една много уважавана институция. От същото място взех и водния пистолет, и пиратската превръзка.
— Щом настояваш да отидеш — каза Попай и бръкна под тезгяха, — на̀ ти това.