Сложи голям черен автоматичен пистолет до касата и го побутна към горския.
Дик Уорнър се смръщи и поклати леко глава.
— Не, не. Сума ти елени съм отстрелял, но не желая да насочвам оръжие към човек. Томи?
Войникът се поколеба, после отиде до касата и взе пистолета. Обърна го, за да види дали е сложен предпазителят.
— Томас — подхвана съпругата му, докато подрусваше детето, — имаш осемнайсетмесечен син. Какво ще направиш, ако онзи извади оръжие?
— Ще го гръмна — рече Том.
— По дяволите! — възкликна съвсем тихичко тя. — По дяволите!
Той се усмихна… и тогава заприлича на десетгодишен хлапак, канещ се да духне свещите на тортата за рождения му ден.
— Кейди. Трябва да го направя. Служа в Американската армия и имам право да прилагам закона. Току-що разбрахме, че този човек е отвлякъл малолетна. Налага се да го задържа и да го предам на властите. Но стига сме приказвали.
— Какво ще кажете да изчакаме да влезе да си плати бензина? — попита Попай.
Обаче Том и Дик се насочиха към вратата. Дик погледна през рамо.
— Ами ако си тръгне, без да плати? Не се притеснявайте. Ще е забавно. Не съм се счепквал с никого, откакто завърших гимназия.
Лу Кармоди преглътна тежко и подхвърли:
— Ще ви придружа.
Тръгна след двамата мъже.
Хубавата блондинка, Кейди, моментално го сграбчи за ръката. Вероятно спаси живота на Луис Кармоди.
— Ти свърши своята работа. Искам да стоиш тук. Може да се наложи да говориш с ченгетата по телефона.
По гласа ѝ личеше, че не ѝ е до спорове.
Лу въздъхна треперливо и раменете му увиснаха. Изглежда, изпита облекчение, изглежда, искаше да залегне на пода. Вик го разбираше напълно — героизмът е изтощително занимание.
— Дами! — каза Дик Уорнър и кимна на Кейди и Вик.
Том Прийст излезе, изчака Дик да прекрачи прага и затвори вратата. Камбанката издрънча. Вик и останалите наблюдаваха случващото се през витрината.
Вик видя как Прийст и Уорнър тръгват по асфалта — войникът водеше, допрял пистолета до дясното си бедро. Ролсът бе в далечния край на колонките и шофьорът му бе с гръб към двамата мъже. Той не поглеждаше към тях, продължаваше да пълни резервоара.
Том Прийст нямаше намерение да изчаква или да се обяснява. Бутна Манкс в гърба и го запрати към страничната част на колата. Опря дулото на пистолета в гръбнака му. Дик стоеше зад Том, между две от колонките, смяташе да остави войника да говори.
Чарли Манкс се поизправи и Прийст отново го тласна към призрака. Ролсът, направен през 1938 г. в Бристол от компания, която скоро щеше да започне да разработва танкове за Британската армия, само се полюшна на ресорите си. Загорялото от слънце лице на Том Прийст се бе превърнало в строга маска, от която лъхаше враждебност. Вече нямаше и следа от детската усмивка; той приличаше на кораво копеле от армията. С тих глас издаде заповед и бавно, много бавно Манкс вдигна ръцете си и ги постави на покрива на ролс-ройса.
Том мушна лявата си ръка в джоба на черното палто на Манкс и извади от там няколко монети, месингова запалка и сребрист портфейл. Остави вещите на покрива на колата.
В този момент нещо изтопурка в задния край на колата. Ударът беше доста силен и цялото купе се разтресе. Том Прийст стрелна с очи Дик Уорнър.
— Дик — каза Том. Вече говореше по-високо и всички в магазина го чуваха. — Извади ключовете от стартера. Да видим какво има в багажника.
Дик кимна и заобиколи предницата на колата, като междувременно измъкна носната си кърпичка, за да се издуха. Стигна до шофьорската врата, чието стъкло бе свалено надолу двайсетина сантиметра, и се пресегна за ключовете. Тъкмо тогава всичко тръгна на зле.
Стъклото се издигна. В колата нямаше никой, бе невъзможно врътката да се завърти, но стъклото се издигна плавно, притискайки ръката на Дик Уорнър. Дик изкрещя, отметна глава назад и затвори очи, беше се надигнал на пръсти от болка.
Том Прийст отмести очи от Чарли Манкс за секунда, само за секунда и пасажерската врата рязко се отвори. Тя удари войника отдясно и той отхвръкна към колонката, извъртайки се настрани. Пистолетът изтрака върху асфалта. Вратата, изглежда, сама се бе отворила. Вик не можеше да разбере как е възможно това. Тогава се сети за „Рицарят ездач“, филм, който не бе гледала от десет години, и за способността на лъскавия черен понтиак да се движи без шофьор, да мисли, да изхвърля от купето лошите и да пуска вътре добрите.
Манкс свали лявата си ръка и секунда по-късно в нея се озова маркучът. Удари Том в основата на носа с металната дюза, като едновременно с това дръпна лостчето. Струя бензин обля лицето на войника и предната част на камуфлажните му дрехи.