Том Прийст изрева задавено и покри очите си с длани. Манкс го удари отново по главата, сякаш искаше да му направи трепанация с дюзата. Бензинът се пенеше и хвърляше отблясъци над главата на Прийст. Дик не спираше да крещи. Колата запълзя напред и го повлече.
Прийст опита да се нахвърли върху Манкс, но Манкс вече отстъпваше и войникът падна на длани и колене на асфалта. Манкс го поля с бензин, както се полива градина.
Оставените на покрива предмети се хързулнаха, защото колата продължаваше да се придвижва бавно напред. Манкс се пресегна и с лекота улови месинговата запалка, сякаш имаше опит в бейзбола.
Някой блъсна Вик отляво — беше Луис Кармоди — и тя залитна към блондинката. Кейди викаше името на съпруга си толкова силно, че почти се бе превила надве. Бебето пищеше. Вратата се отвори. Хората се изсипаха на верандата и за момент Вик не виждаше какво става отвън.
Когато се отвори гледка към колонките, тя видя, че Манкс е отстъпил назад и е щракнал запалката си. Метна я върху гърба на Том Прийст, който лумна като факла. Синкавите пламъци бяха толкова мощни, че от топлинната вълна прозорците на магазина се разтресоха.
Призракът продължаваше да се движи, влачейки Дик Уорнър. Дебелият мъж мучеше и удряше вратата със свободната си ръка, сякаш можеше да я накара да го пусне. Върху страничната част на колата бе попаднал бензин. Задната лява гума бе в пламъци.
Чарли Манкс отстъпи още една крачка от горящия, гърчещ се войник и получи удар в гръб от един от другите клиенти — кльощав старец с панталон с тиранти. Двамата се строполиха едновременно на земята. Лу Кармоди ги прескочи, свали якето си и го метна върху печащия се Том Прийст.
Страничното стъкло изведнъж потъна, пускайки Дик Уорнър, който падна под колата. Ролсът подскочи леко, докато го прегазваше.
Сам Клиъри, приличащият на Попай магазинер, профуча покрай Вик с пожарогасител в ръце.
Лу Кармоди крещеше нещо и тупаше Том с якето си. Все едно налагаше връзка запалени вестници. Във въздуха се носеха черни снежинки. Чак по-късно Вик осъзна, че това са остатъци от изпечена кожа.
Бебето в ръцете на Кейди запляска витрината с пухкавата си ръчичка.
— Топло, топло!
Кейди изведнъж осъзна, че детето ѝ вижда всичко; завъртя се на пети и го отнесе в другия край на помещението, като не спираше да ридае.
Ролсът измина още десетина метра, преди бронята му да се удари в един телефонен стълб. Пламъците бяха обгърнали цялата задна част и ако в багажника имаше дете, то или щеше да се задуши, или да изгори, но в багажника нямаше дете. Имаше дамска чанта, принадлежаща на Синтия Маклийн, която преди три дни бе изчезнала заедно със сина си Брад от летище „Джон Кенеди“. Никой нямаше да види повече Синтия и Брад. Никой нямаше да може да даде обяснение за думкането, дошло сякаш от багажника на колата, нито за затварянето на прозореца, нито за рязкото отваряне на вратата, която удари Том Прийст. Изглежда, лимузината бе реагирала като живо същество.
Сам Клиъри стигна до биещите се на земята възрастни мъже. Използва пожарогасителя за пръв път, като го вдигна с две ръце и удари Чарли Манкс в лицето. Четиресет секунди по-късно щеше да го използва за втори път, върху Том Прийст, но тогава Том вече бе мъртъв.
И добре изпечен.
Антракт
Духът на екстаза
2000-2012 г.
Гънберъл, Колорадо
Когато за пръв път Вик Маккуин отговори на обаждане от Коледната земя, тя беше двайсет и една годишна неомъжена майка и живееше с приятеля си в две долепени една до друга мобилни къщички. В Колорадо валеше сняг.
Тя бе прекарала целия си живот в Нова Англия и си мислеше, че знае какво е сняг, но в Скалистите планини бе друго. Бурите бяха други. Възприемаше тукашните виелици като „синьо“ време. Снегът се сипеше бързо и непрестанно, светлината имаше синкав нюанс и тя се чувстваше като затворена в таен, сгушен под ледник свят — мразовито място, където всеки ден е Коледа.
Понякога Вик излизаше навън по мокасини, облякла някоя от огромните фланелки на Лу, които можеше да използва като нощници, заставаше в синкавия полумрак и се заслушваше в снеговалежа. Снежинките свистяха в клоните на елите — звук, който наподобяваше статичен шум. Стоеше там, вдишвайки сладкия аромат на дим от печки на дърва и борова смола, и се чудеше как се е озовала с подути цици и без работа на място, отстоящо на две хиляди мили от дома ѝ.
Най-доброто, което можеше да измисли, бе, че има мисия да отмъщава. Беше се върнала в Колорадо, след като завърши гимназията в Хейврил, за да се запише в художествено училище. Искаше да учи там, защото майка ѝ бе твърдо против, а баща ѝ отказваше да плати таксата. Имаше и други неща, които майка ѝ не приемаше и към които баща ѝ не проявяваше никакъв интерес — Вик пушеше трева, бягаше от лекции, за да кара ски, целуваше се с момичета, спеше с дебелия негодник, който я спаси от Чарли Манкс, забременя на деветнайсет и не си направи труда да се омъжи. Линда все повтаряше, че не ще да има нищо общо с извънбрачно дете, така че Вик не я покани да дойде след раждането, а когато Линда пожела да дойде, Вик ѝ каза, че не я иска. Тя дори не изпрати на баща си снимка на бебето.