Гърдите ѝ се сковаха. Трудно ѝ бе да си поеме въздух.
— О, майната ти, хлапе. На теб и на тъпите ти шеги.
— Обаждам се, защото — подхвана момчето — огладняваме. — От цяла вечност не сме яли, а каква е ползата от всичките тези зъби, ако не можем да ги използваме?
— Само звънни пак и ще пратя ченгетата по петите ти, тъпак смахнат! — изръмжа тя и тресна слушалката върху вилката.
Вик покри устата си с длан и издаде нещо средно между ридание и гневно възклицание. Преви се надве и потрепери в мразовития гараж.
Когато се поосвести, изправи снага, вдигна слушалката и спокойно набра оператора.
— Бихте ли ми дали номера, от който ми звъннаха? — попита Вик. — Връзката прекъсна. Искам да продължа разговора.
— Линията, на която сте в момента?
— Да, връзката прекъсна преди малко.
— Извинете. Има обаждане от петък следобед. Искате ли да ви свържа?
— Обаждането дойде преди мъничко. Искам да разбера кой се обади.
Последва кратка пауза, в която Вик чу гласовете на други оператори.
— Съжалявам, но от петък на този телефон не е звънял никой.
— Благодаря — отвърна Вик и затвори.
Седеше на пода под телефона, обвила ръце около гърдите си, когато Лу се появи.
— От доста време май седиш тук — каза той. — Да ти донеса ли одеяло, или мъртъв тонтон.
— Какво е тонтон?
— Нещо като камила. Или голяма коза. От „Междузвездни войни“. Няма значение.
— Какво прави Уейн?
— Четях на Бат комикс и той заспа, така че го занесох в легълцето му. Много е сладък. Какво правиш тук?
Той се огледа, сякаш мислеше, че в гаража можеше да има и друг човек освен тях двамата.
Трябваше да му каже нещо, да даде някакво обяснение по каква причина седи на пода на студения мрачен гараж, така че кимна към мотоциклета.
— Мислех си за мотора, върху който работиш.
Той я изгледа с присвити очи. Определено не ѝ вярваше. Но погледна мотора и лежащия до него шаблон и рече:
— Опасявам се да не го прецакам. Дали ще се получи добре?
— Не. Съжалявам.
Той я стрелна с очи. Изглеждаше стреснат.
— Наистина?
Тя се усмихна тънко и кимна.
Той въздъхна тежко.
— Би ли ми казала къде сбърках?
— „Хардкор“ е една дума, не две. Едната от буквите се е размазала. Освен това трябваше да пишеш на обратно. Когато залепиш хартията и направиш копието, „хардкор“ ще излезе наопаки.
— О! О, мамка му! Пълен идиот съм! — Лу ѝ хвърли поглед, пълен с надежда. — Но черепа харесваш, нали?
— Честно ли?
Лу сведе глава.
— Боже, надявах се Тони да ми метне поне петдесет долара за добра бояджийска работа. Ако не ме беше спряла, щеше да се наложи аз да му дам петдесетачка, задето съм му окепазил мотора. Защо не ме бива за нищо?
— Ти си добър баща.
— Това не е като да разбираш от квантова физика.
„Да — помисли си Вик, — по-сложно е.“
— Искаш ли да го оправя? — попита тя.
— Боядисвала ли си някога мотор?
— Не.
Той кимна.
— Е, добре, ако се провалиш, ще кажем, че аз съм виновен. Никой няма да се изненада. Но ако се справиш, ще кажем на хората, че ти си майсторът. Може да дойдат още поръчки. — Той я измери с поглед. — Наистина ли си добре? Не са те налегнали мрачни женски мисли, нали?
— Не са.
— Може би не трябваше да се отказваш от онази терапия. Преживяла си немалко. Дали не трябва да поговориш с някого? За него.
„Току-що поговорих — помисли си тя. — Побъбрих си сладко с последното дете, което Чарли Манкс отвлече. Превърнало се е в нещо като студен вампир и е в Коледната земя, и е гладно.“
— Стига сме дрънкали — каза тя и пое ръката на Лу. — По-добре да се захващам с боядисването.
Шугъркрийк, Пенсилвания
Бинг беше на петдесет и три години и не бе слагал противогаза си от пет години, когато до него достигна информацията, че Чарли Манкс е тежко болен.
Разбра от една статия в Ей Оу Ел, където влезе чрез големия черен компютър, който получи от „Норкемфарм“ по случай двайсет и пет години служба във фирмата. Всеки ден проверяваше в Ей Оу Ел за новини за Чарли Манкс, но години наред нямаше нищо, докато не се появи това:
Чарлс Талънт Манкс III, на неизвестна възраст, съден за убийства и заподозрян в отвличането на десетки деца, е бил преместен в болничното крило на затвора в Ингълууд, Колорадо, тъй като се оказа невъзможно да бъде събуден.
Манкс бе прегледан от известния неврохирург от Денвър Марк Софър, който описа състоянието му като изключително интересно.
„Пациентът, изглежда, страда от преждевременно остаряване или рядка форма на синдрома на Вернер — казва Софър. — С други думи, той остарява много бързо. Един месец за него е като година. Една година се равнява на десетилетие. А и този човек определено не е първа младост.“